Библиотеката на Въглен връх

— И да, и не. Размерът е, абстрактно понятие. Свързан е със структурата на вселената. Вратата, през която влязохме, беше проход, но също и изпълнява преходна функция. Няма да е погрешно да се каже, че преминаването през този проход те уголемява.

— Не съм усетил да се разраствам.

— Е… Всъщност няма и да си прав, ако го кажеш. Тука е забъркана математиката.

Стийв завъртя очи — или може би погледна към небесата, за да му вдъхнат сили. „Не мисля, че тя нарочно се прави на тъпа. А и думите звучат уж като английски…“

— Мисли за Библиотеката като за пликчето, в което е опакован Биг Мак.

— Добре, а кое е Биг Макът?

— Вселената. Другата.

— Много ми помогна, благодаря — рече Стийв. — Щом смяташ, че всичко ти се разбира, ей ти още едно въпросче: ние какво ще правим там горе?

— Трябва да окача Дейвид. — Тя подръпна връзката за обувки и той се залюля, безтегловен. Докато вървяха, черното кълбо се бе разраснало. Сега се виждаше само стъпалото на единия крак, за чийто космат палец бе вързана връзката за обувки.

— Да го окачиш?

— Да. Освен това оставих малко храна в един хладилник. Там има и градински столове, и барбекю. Мислех да си направим пикник! Обичаш ли пикници?

— Ъъъ… да. Хубаво нещо са пикниците, сигурно.

Тя му хвърли усмивка и за негово смайване, изхихика. После се закатери нагоре по стълбата.

— Храна!

Стийв погледна нагоре уплашено. Дори и като оставим настрана и страха му от високото, и това, че стълбата витаеше във въздуха, без да се подпира на нищо, тази издигаща се в небето спирала безспорно беше най-високото творение на човека, което някога бе виждал — минимум шестстотин метра. И парапет няма! Дискът на върха изглеждаше толкова малък, че можеше да се скрие зад нокътя на палеца му.

— Ти наистина ли искаш да се изкатеря чак догоре?

— Да, не е толкова страшно, колкото изглежда. — И действително, само след няколко секунди тя, кой знае как, се беше изкачила петнайсет метра по-нагоре, че и повече.

— Няма ли асансьор?

— Не. Бащата ги смяташе за грозни. Мога да те издигна догоре, ако искаш.

Той обмисли предложението.

— Ще го пропусна. Благодаря, все пак.

— Стига де! Това е полезна гимнастика. — Тя се вдигна на пръсти няколко пъти и стегна мускулите на прасците си. — Поддържа те във форма! А горе има пържоли!

Той въпреки това продължаваше да се колебае.

Карълайн каза нещо на лъвски език, вероятно ставаше дума за обяд. Нага се стрелна нагоре по стъпалата даже, без да се огледа.

— Предателка!

— Има и бира! — подвикна Карълайн.

— Бира?

— Бира.

— Да — въздъхна Стийв. — Добре.

II

Пак си имаше много за изкачване — горе-долу колкото пет обикновени етажа, но нямаше нищо общо с онова алпийско изпитание — „тури си в раницата некой сандвич и ще си изкараме страхотен уикенд!“ — което си представяше, докато гледаше отдолу. Стийв спомена хрумването си за подвижните пътеки на летищата. „Нещо такова“ — каза Карълайн и после обясни — ако това беше подходящата дума — че нефритовите повърхности променят свойствата на разстоянията. „А!“ — възкликна Стийв. След още няколко стъпала погледна надолу и видя, че са се изкачили на над триста метра височина. Вцепени се и единствената му неподправена реакция бе благодарността, че тук няма вятър. И точно когато мускулите на прасците му започнаха да парят, стигнаха до върха на кулата.

На върха на стълбата имаше нещо като наблюдателна площадка, също нефритова, дебела около една стъпка и ши рока горе-долу колкото футболно игрище. Във високи сгради на Стийв му се завиваше свят, но тук по-скоро се чувстваше като в самолет. Кой знае защо, това му понасяше по-добре. Поне под краката си усещаше твърда почва. В един ъгъл забеляза барбекю грил и пет-шест градински стола. Коремът му изкъркори.

А после забеляза и нещо друго.

Близо до геометричния център на диска светлинният облак се рееше ниско, толкова ниско, че можеше да протегнеш ръка и да го докоснеш. Под тази точка забеляза на пода кафява бучица. Направи няколко крачки нататък, вперил поглед в нея. Карълайн не го последва — гледаше нагоре, към светлините.

— Ей, кой е това? — Бучицата се оказа младо момиче, почти дете още, което спеше на пода, свито в зародишна поза. — Пак някоя от твоите сестри?

— Какво? — намръщи се Карълайн. — Не, тук няма как да са останали мои сестри. Дръпни се, Стийв. — Тонът й отново бе станал хладен, също като в колата. — Това трябва да е Митрагани.

— Коя?

— Митрагани. Една от миропомазаните на Бащата, от третата епоха. Мисля, че е сестра на Нобунунга. Тя беше слънцето допреди няколко часа.

— Слънцето?

— Да. Помниш ли като преди време се стъмни? Аз я преобразих обратно в създание.

— Ъъъ… Щом казваш. Тя какво прави тук?

— Не знам. Трябваше да умре там горе. — Карълайн заобиколи Стийв и тръгна към момичето. — Трябва да е слязла някак.

— Откъде?

Тя посочи нагоре. Стийв проследи накъде сочи пръстът й и се вцепени. Отначало не бе забелязал, но от толкова близо светлинните точки в облака горе вече не изглеждаха като точки. Сега виждаше, че всяка от тях е мъничка въртяща се спирала, почти замръзнала на място, но не съвсем. Галактики?! Той посегна да докосне една и…