Библиотеката на Въглен връх

После вдигна очи. На няколкостотин метра над тях грамадното и много тъмно незнайно какво профуча в нощта и той усети как вятърът облъхна лицето му. И изведнъж отново се изнерви.

— В това ли ще влезем?

— Един вид да. Но не в действителност. Това там горе е само проекция. Истинската Библиотека е, ъъъ, далече оттук. Тази врата е проходът. — Тя се изкачи по тухлените стъпала до входната врата и посегна към дръжката. — Хайде.

— Таен проход? — Той завъртя очи. — Трябваше да се досетя! — Изкачи се по стълбите, но малко преди да стигне до Карълайн, нещо му хрумна, той се спря и щракна с пръсти. После се огледа:

— Ей, чакай малко…

— Какво? — попита Карълайн.

Верандата на къщата беше съвсем пуста. „И чердже даже няма?!“

— Къде е онзи символ? Оня, за който ме прати тук?

— Няма значение. Вече няма.

— Но аз все още искам да видя какво е той. След всичко това съм любопитен.

Карълайн сви рамене и посочи сянката в основата на една от колоните.

— Там.

Стийв се приближи и приклекна. И там, почти невидима в тъмното, я намери.

— Значи е книга?

Тя се усмихна.

— То е ясно, че е книга.

Вдигна я. Беше вехта и раздърпана, страниците бяха пожълтели от старост и от нечистотиите, полепнали по нея след безброй прочита. Корицата липсваше, но в нея имаше нещо, нещо познато…

— Ей! Сетих се коя е.

— Нима?

— Да! Като малък я имах. За един кон, нали? За оня кон, отведен, за да заживее ужасен живот. Май беше „Черният красавец“?

Карълайн се обърна към него. Мускулите на прасците и бедрата й трепнаха на светлината на огньовете, лицето й бе наполовина скрито в сянка.

— Нещо такова.

Стийв се намръщи.

— Странно. Знам, че съм я чел, но не помня как свършваше.

— Идваш ли?

— Да — отвърна Стийв. — Като че да. Да донеса ли книгата?

— Не. Остави я.

— Ами, ако завали или…

— Остави я. Тази книга е преживяла много. По-издръжлива е, отколкото изглежда. — Тя посегна към дръжката, но точно преди да я хване, се спря. — Готов ли си?

— Ъм… Сигурно. Какво пък толкова има?

— По-лесно е просто да ти покажа. — Тя докосна леко дръжката на вратата с върховете на пръстите си и отстъпи крачка назад.

Чу се приглушено щракане на добре смазан метал. Може би звукът на месингови резета, нареждащи се в най-голямата ключалка на света. Вратата се отвори и зад нея зейна мрак. Лъхна топъл въздух, сух като пустинен вятър и напоен с мириса на древен прах.

Зад него Нага нададе вой — див и чужд звук, който той никога досега не бе чувал да издава. Обърна се да я укроти и усети под ръката си настръхналата й бодлива козина.

— Какво има, момиче? — попита я. Ала знаеше. И той го усещаше.

— Животните не обичат това място. Тя сигурно няма да влезе. Хайде, дай ми Дейвид.

Той й подаде връзката от обувка, на чийто край се полюшваше Дейвид.

— Какво има… — Гласът му заглъхна и той се взря в тъмното.

— Ела. — Карълайн влезе.

Стийв примигна. Щом престъпи прага, тя изхвърча навътре като изстреляна от оръдие.

— Мда — каза Стийв. — Я майната му на всичко това.

Обърна се да си върви и се вцепени. Зад гърба му мъртъвците и животните се бяха наредили на поляната и гледаха. Слезе едно стъпало надолу. Едно от кучетата изръмжа тихичко. На около четвърт миля по шосето в източна и в западна посока хеликоптерите пламтяха като празнични огньове. Вятърът бе напоен с мириса на горящ керосин и през няколко секунди екваше гърменето на боеприпасите.

Зад тях се чуваше писъкът на приближаващи сирени. „Колко време ще издаяня аз там? Сам, без пукната пара, най-усилено издирваният мъж в цялата страна? Дори и да не попадна моментално обратно в затвора, къде да отида? В Африка? В Боливия? На Луната?“

Чу откъм хълма женски глас. Не можеше да различи дали е писък, или началото на песен.

Стийв въздъхна и се качи обратно на верандата.

— Ти навита ли си?

Нага го изгледа продължително, обзета от съмнения, а после лекичко замахна с опашка.

Прекрачиха прага заедно.

Глава 12 Библиотеката

I

Мисълта как Карълайн се изстреля навътре породи у Стийв очаквания за… нещо. За засмукване, за движение напред. За нещо. Но съвсем не беше така. Той влезе в мрака и миг по-късно се оказа стъпил върху стар-престар сух дъбов под. Карълайн го чакаше, протегнала ръце да го хване.

— Я, то не било толкова… — А после, щом се огледа и видя къде се намира, залитна и се подпря на стената отзад. — Бааааси чудото!

— Да, и аз реагирах горе-долу така. — Карълайн се поотпусна малко. — Ти поне не припадна. Мнозина припадат. — Тя се подпря на най-близката лавица за книги и започна да си сваля гетите.

— Какво… Тоест… Божичко… Какво е това място?

— Библиотеката на Бащата. — Присети се за нещо. — Тоест… вече е моя, предполагам. — Тя примигна. — Хмм. Моя.

— Библиотека — произнесе Стийв с равен, безизразен глас. До него Нага изскимтя. Той я потупа по рамото.

— Да, сладурче, и аз също.

Огледа се и зяпна.

— Бааааси чудото! — повтори той, този път с неподправено благоговение.

Библиотеката беше необятна.