Библиотеката на Въглен връх

Нищо чудно да беше най-грамадната постройка, която някога бе виждал отвътре, за която бе чувал някога, която си бе представял някога. Книжни рафтове се извисяваха от пода докъдето погледът ти стига. Забеляза светещо кълбо високо горе — на височината на небостъргачите — и някъде над него — таван. Невъзможно беше да се прецени колко висок е таванът — стотици метри? Километри? Сградата, в която се намираше, беше по-висока от Супердоум и по-широка от летището в Атланта.

— Тук може да летиш със самолет — рече той. — С Боинг 737 навярно не, но с Чесна — като нищо. И с Лиър даже може би.

— Да, сигурно. — Гласът й се чуваше приглушено, минаваше през някаква тъкан.

Стийв погледна нататък и видя, че Карълайн си съблича пуловера. Закри с длан очите си.

— Какво правиш?!

— Измъквам се от тия идиотски дрехи. Искаш ли халат? Универсален размер са и са чисти. — Трикотажът падна на пода с меко шумолене.

— Какво? Не, добре съм си. — Надникна съвсем мъничко. Велосипедният клин на Карълайн беше смъкнат на глезените й. Обърна й гръб и отвори очи. Малко по-късно тя се появи пред погледа му, облечена със сиво-зелен халат от някаква груба материя. Смътно напомняше монашеско облекло и й отиваше повече от коледния пуловер.

— Гладен ли си? — попита Карълайн. — Аз умирам от глад.

— Какво?

— Храна — отвърна Карълайн и се потърка с длан по корема. — Изведнъж пак огладнях здравата. Хайде, ела с мен, ще те разведа.

— Ъъъ… — Той примигна, щом се сети за скромната къща с рушащата се веранда. Когато тя каза „скрита“, той си помисли за подземен бункер, за нещо като противоатомно скривалище. Но това… — Голяма е. Как може да е толкова голяма?

— Не е чак толкова голяма. Веднъж я измерих с крачки. Ръбовете й са с дължина само две мили, плюс-минус.

— Ръбове ли?

— Да. Намираме се в пирамида. Виждаш ли? — Тя вдигна пръст нагоре.

Той проследи посоката му и видя върха на пирамидата — три равностранни триъгълника, които се събираха невъзможно високо горе в една точка.

— А, разбирам — рече Стийв. — Но исках да кажа, че… — Направи няколко бързи алгебрични изчисления наум. — … Над четири и половина квадратни километра са си грамадна площ за този квартал. Не нарушавате ли разпоредбите за строителство? Или пък законите на физиката?

— Разпоредбите за строителство, сигурно. Никой от кабелите не е заземен. Но физичните закони тук не важат.

— Драга ми Карълайн, що за дивотии плещиш?

— Може ли, докато се шашкаш, и да вървиш? Много ти се моля! — Тя подръпна нетърпеливо връзката за обувка. Дейвид, вече почти погълнат от чернилката, се полюшна на края й.

Подът беше застлан предимно с грубо обработени дъски, широки и гладки — простираха се на цели акри. Но двамата с Карълайн стояха върху нефрит, крайната точка на главна пътека… или шосе… която преминаваше по цялата дължина на пода. Беше широка колкото магистрала с три платна и цялата бе спретнато застлана с нефритови плочки. Излъчваше леко сияние под краката им. Карълайн пое с бърза крачка по нея, без да чака дали той ще я последва.

Стийв изтърча подире й.

— Какво е това? — посочи той. Горе-долу по средата между него и отсрещната стена към небето се издигаше нещо тънко и вретеновидно, подобно на ДНК-верига, завършващо с нефритен диск. „Може би наблюдателна площадка? Като на покрива на небостъргач?“ Точно над платформата бавно се въртеше облак от светлини и обливаше залата с топло сияние, подобно на светлината на свещи.

— Натам сме се запътили.

— Леле, каква грамада е това място, човек! — възкликна той. — Ние вътре в къщата ли се намираме все още, по някакъв начин?

— Не. Къщата не беше важна. Единственото важно нещо в нея бе входната врата. Тя е едно от местата, където Библиотеката и нормалното пространство се застъпват. Защитими точки на проникване. Бащата много внимаваше кой да има достъп до трудовете му.

— До трудовете му?

Карълайн разпери ръце и посочи безбройните хиляди шкафове с книги.

— Трудовете му.

— Един пич е написал всичкото това? Та тука има направо милиони книги!

— Да. Както казах, Бащата беше стар. Пишеше по няколко страници дневно, веднъж по една тема, друг път по друга. Натрупват се с времето.

— Еха! — Тук и там по нефритовия коридор бяха натрупани олюляващи се камари от неподредени по рафтовете книги, малки подноси за свитъци, мини рафтове за фолианти. Нага в момента душеше един от тях. Всъщност… Погледът й му напомняше за погледа на Пийти, когато се готви да оскверни килима. Изтърча до нея и я тупна по рамото.

— Недей да опишкваш вълшебната библиотека, сладурче. Става ли?

Карълайн, без да спира, подвикна през рамо:

— Няма такова нещо като вълшебство, Стийв!