Библиотеката на Въглен връх

— Пору, син Аблаха? — Гласът на момичето бе тънък и детински. Беше се събудила и се подпираше на лакти. Платинена блондинка, хубава, макар и малко понацапана със сажди. Очите й бяха в нюанс на сивото, какъвто бе виждал само по бойни кораби.

Карълайн приклекна до нея, усмихната.

— Скоро ще идеш при него. — Тя погали челото на детето с опакото на дясната си ръка. Лявата посегна към кръста й и извади обсидиановия нож.

Какво беше това, по дяволите?!

— Карълайн, не!

Карълайн намушка момичето в шията само веднъж, после отскочи изненадващо високо назад. Приземи се на три крайника, стиснала ножа в готовност и с поглед, втренчен в момичето.

И тримата застинаха за миг. „Ние сме експонатът, изобразяващ убийство, в музей за восъчни фигури“ — помисли си Стийв, толкова ужасен, че към устните му напираше кикот. От шията на детето шурна струя кръв, дебела колкото пръст — веднъж, после пак, и се разплиска върху нефрита. Нов изблик. Кръвта започна да се събира в локва.

Момичето докосна шията си с ръка. Пръстите й почервеняха. Тя ги показа на Карълайн.

— Мору пан? Мору пан ка сейтер?

Карълайн разтвори устни в усмивка на гаргойл.

— Ча се Аблаха.

Момичето се свлече на земята. От артерията й отново шурна кръв, този път по-слабо.

— Господи! — кресна Стийв. — Карълайн, какво направи?! — Той се втурна към момичето с мисъл да притисне ръка към раната, да спре някак кървенето. Но траекторията му преминаваше покрай Карълайн и докато притичваше покрай нея, кой знае как, се спъна и се стовари върху нефритовия под.

— Всичко е наред, Стийв.

Предният зъб го болеше — беше се нащърбил. Усети вкус на кръв.

— Наред ли?! Не, не е! Това дете е само едно дете, Карълайн! Какво ти е сторила? — Усети присъствието на Нага до себе си, мускули и ярост.

Карълайн отвърна равнодушно:

— Тя е на шейсет хиляди години и е вярна на Баща ми.

— Е, и какво от това, еба си?! — Гласът му бе на ръба на крясъка.

Карълайн примигна.

— Представа нямаш какъв е залогът, Стийв. Ти нищо не разбираш за Бащата и колко опасно е всичко това.

— Тя е само едно дете, Карълайн! — Стийв се вдигна на крака и отиде при момичето. Тя се вкопчи в анцуга му с кървава ръка и заговори умолително на непознат му език. Устните й бяха посинели.

Стийв повдигна ръката й и огледа раната. Сънната й артерия зееше като уста без устни.

— Не мърдай — каза той. — Аз ще…

Карълайн сложи ръка на рамото му.

— Недей. След малко ще се свърши.

Не го заплаши с ножа.

— Може ли… Нещо против само да й подържа ръката? — Нага крачеше между него и Карълайн и го пазеше.

— Не. Прекалено опасно е.

Стийв се поколеба, а после въпреки всичко я хвана за ръка. Чу как Карълайн скръцна със зъби, но не понечи да го спре. Дланта на Митрагани беше мъничка и пърхаше като птичка в ръката му. Тя го погледна умолително със сивите си очи.

— Не знам какво да правя — рече й Стийв. — Много съжалявам.

— Мору пан? — повтори тя отново с отпаднал глас.

— Какво казва тя?

— Това означава „защо го правиш“ — преведе Карълайн.

— Много съжалявам. — Той посегна да я погали по бузата, но щом я докосна, тя се дръпна назад. Клепачите й се затвориха.

И тя издъхна.

— Ето, свърши се — отбеляза Карълайн.

Стийв затвори очите на момичето, после погледна ръцете си. Бяха червени. Показа ги на Карълайн.

— Да, като че ли да.

Щом забеляза изражението му, тя сякаш малко дойде на себе си. Лицето й доби унило изражение.

— Ти не разбираш — повтори тя.

— Правилно си забелязала. — Мислеше си: „Колкото и да е сръчна тя с този нож, аз съм много по-едър от нея. Не сме далеч от ръба“.

Лицето на Карълайн помрачня, ръката й посегна към кръста.

— Недей.

— Недей какво? — говореше любезно.

— Просто недей, става ли? Няма да те убия, но ще ти навредя, ако се налага. Не искам… Никак не искам… Но ще го направя. — А после додаде умолително: — Стийв… Нека ти обясня.

— Добре, давай.

— Митрагани може и да изглеждаше като дете, но не беше дете.

— А какво беше тогава?

Тя разтърка чело.

— Не съм сигурна. Не знам точно. Летописите са загубени или може би унищожени. Но тя беше важна. Тя бе една от ключовите помощници на Бащата. Ако все още му бе вярна — а няма никакви основания за други предположения — тя можеше да намери начин да го върне към живота.

— Да, добре де, добре. Обаче… какво от това?

Карълайн го погледна стреснато, после се позасмя.

— Ние наистина сме от различни светове, знаеш ли?

— Да. Да, и на мен веднъж-дваж ми мина през ума същото. Дали би се опитала да ми го обясниш? С думи прости?

— Бащата беше… — Тя се смълча, после се засмя. — Знаеш ли, аз знам буквално всяка дума, изречена някога, но не се сещам и за една-единствена, която адекватно да ти отговори на въпроса. Бащата си беше Бащата.

— Тоя отговор не ми помага кой знае колко.

— Знам. — Карълайн вдигна ръка. — Дай ми една минутка. — Тя се подпря на брадичка и се умисли за няколко секунди, а после вдигна очи към него. — Когато един от братята ми беше към деветгодишен, Бащата му заръча да убеди един дълбинен да го вземе за чирак.

— Дълбинен?

— Калмар великан, един вид.

— А…