Библиотеката на Въглен връх

— Щом казваш. — Стийв се озърна наоколо, а после погледна нагоре и примигна. По стените на пирамидата горе също имаше рафтове за книги. „Те какво, да не би да са заковани за тавана ли, що ли?“ Всичко това се извисяваше на половин миля, че и повече над него, толкова далече, че той виждаше как подредбата им образува фрактална форма, даже с малки свободни пространства тук-там. Взреше ли се, различаваше миниатюрни дивани и писалища — всички те очевидно бяха неподатливи на гравитацията. Три широки рубинени пътеки тръгваха като лъчи от геометричния център на тавана. Беше все едно гледаш надолу, когато самолетът ти каца.

След няколко секунди от всичко това му се зави свят. Посегна да се подпре на купчината книги. Награби най-горната грамаден том, подвързан с лилава кожа, и хукна след Карълайн, която се движеше с изненадващо бързо темпо. Томм беше твърде тежък и не можеше да го разтвори в движение, но надникна вътре и забеляза, че всички страници са написани на ръка.

— Щом тия книги не са вълшебни, тогава за какво са?

— За най-различни неща. Основните каталози са дванайсет. — Тя хвърли един поглед. — Виолетовите са по математика. Тази е буквар по алтернативна геометрия, мисля.

Той я отвори и надникна вътре.

— Прилича на средновековна. Като ония, кажи ги де… часословите?

— Тази е поне на двайсет хиляди години. И ако Инквизицията те беше изловила с нея, щяха да почнат да си нагряват инструментите за смачкване на палци.

— Сериозно? — С разпалено любопитство той се спря при следващата камара от книги и я използва за подпора. Отвори книгата напосоки. Страниците бяха от плътен велен, гъсто изписани с акуратни мастилени пиктограми, подредени във вертикални редове като клинопис или може би йероглифи. Не можеше да разчете написаното и дори да разпознае на какъв език може да е то. След две страници се натъкна на двойна страница с илюстрация — светло мастило с позлата, рисувана на ръка и избеляла от годините. Притежаваше странна естетика: отчасти представляваше техническа диаграма — спретнато подредени равнини, измерени ъгли, драскулки, които сигурно бяха уравнения, а отчасти — бойна сцена. С разпръснати измежду тях линии и паралелограми цяла армия дълговрати и зъбати чудовища драпаше навън от една дупка в небето. Гората долу бе осеяна с труповете им. Неколцина оцелели — приличаха малко на жирафи — се бяха снишили в страх пред един мъж в черни одежди.

Косата на тила му настръхна като бодли. „Трудовете на Баща й.“

До него Нага изръмжа. Беше се снишила и се взираше в сенките измежду лавиците.

Стийв проследи погледа й и му се стори, че съзря в мрака някакво едва забележимо движение. Потупа Нага по врата, колкото да я успокои, толкова и сам да почерпи увереност. Мускулите й бяха напрегнати и играеха.

Той погледна надолу по нефритовия коридор. Карълайн не беше се спряла. Вече се бе отдалечила на разстояние половин футболно игрище, а черното кълбо се полюшваше зад нея на връзката за обувки.

— Карълайн?

Тя не отговори.

— Карълайн? — Той остави книгата на купчината и се затича да я настигне, като избърса в ризата си пръстите, докоснали книгата. Настигна я по-бързо, отколкото му се струваше възможно. Хрумна му, че нефритовият под може да му помага някак, също като подвижните пътеки по летищата.

— Стори ми се, че забелязах нещо да се движи там отзад — съобщи той малко задъхано.

— Хмм? А, да, да, сигурно. Ние имаме тук домашни помощници. Помниш ли оня с косачката? Като него са. Те вършат слугинската работа — чистене, подреждане и тем подобни. Стараят се да се крият от погледа, когато наоколо има истински хора.

— Баси и зловещото. А каква беше оная карти… — Гласът му секна. — Стиииига, бе!

Бяха стигнали толкова далече, че му се струваше невъзможно. Сега ДНК-спиралата бе точно пред тях. Оттук виждаше, че това всъщност е стълба, макар и грамадна. Тя висеше във въздуха, висока стотици метри, но без опора, и водеше към огромен облак от светлина горе.

— Това какво е?

Карълайн посочи облака.

— Това е вселената. Нормалната, искам да кажа. Онази, в която си отраснал ти.

— Нещо като планетариум или…

— Не, истинската си е. Оригиналът.

— Невъзмо… — Замълча и въздъхна. — Как? Как е възможно такова нещо?

— Известна ли ти е думата „надмножество“?

— Да. Абе, не знам. Май. Всъщност не. — Той разтърка слепоочията си. — Звучи ми смътно познато.

Тя го потупа по рамото.

— Недей да се самобичуваш. Множко ти идва, особено първия път. И с мен беше същото.

— Хубаво, че го каза.

— Библиотеката е отделна вселена, надмножество на онази, в която си отраснал ти. Застъпват се малко, но само малко.

— Отделна вселена?

— Да. Съществуват някои много опасни, ъъъ, хора, готови на абсолютно всичко, за да докопат трудовете на Бащата. Той пробва с крепости на земята — кули, твърдини, някои много напредничави защитни механизми. Но всяко нещо, което може да се заключи, може и да се отключи. Залозите са огромни и на няколко пъти поражението едва му се разминало. И най-сетне създал това място.

— Но… — Той погледна светлинния облак горе. — Такова де… Вселената, тя нали е голяма? Нали така?