Библиотеката на Въглен връх

— Майкъл опита как ли не, обаче дълбинният не се навиваше. Горският бог беше нещо набъркан, или пък може би просто мразеше хората. Вероятно истинският урок е било точно това, обаче ние все още не разбирахме как работеше Бащата. Млади бяхме. Брат ми се опита да обясни положението, но Бащата не желаеше да слуша. Каза, че брат ми „нямал нужния подтик“. — И тя потръпна.

— Добре ли си?

— Просто… дори само като чуя тези думи, знаеш ли… „Нямал нужния подтик“… и ми идва да повърна.

— Можеш да спреш дотук, ако искаш.

— Не. Благодаря ти, но не. Ти трябва да разбереш това. — Тя се взираше в светлините горе. Желязото отново прозвънваше в гласа й.

— Е… и какво стана после?

— Той взе нажежен ръжен и изгори очите на Майкъл.

— Какво?! Господи! Ослепил е детето?

— Да. Ослепи го. Е, не както сигурно ти си мислиш. Не за постоянно.

— Как е въз…

— Белият каталог, каталогът на Дженифър, обхваща медицината. Екзотична медицина. Никое от физическите ни увреждания никога не е било за постоянно. Бащата можеше да изцели всичко. А Дженифър беше още по-добра.

— Удобно.

— Ами… сигурно, да. В някои моменти бе чудесно. Но за това и се плаща. Философска цена.

— Сега вече нищо не разбирам.

Карълайн коленичи до локвата детска кръв. Беше му обърнала гръб, ала локвата кръв бе гладка, още не се бе съсирила и лъщеше и той виждаше отражението на лицето й в нея.

— За нас беше по-различно. За вас, американците, ако нещата тръгнат съвсем на зле… е, винаги разполагате с изход.

— Самоубийството?

Смъртта.

— Но… с вас не е било така?

— Не. Бащата гореше очите на Майкъл. Всяка нощ, отново и отново. Ние, останалите, трябваше да му помагаме, трябваше да гледаме. Всеки път това отнемаше около двайсет минути — с първото око се приключваше бързо, но после Майкъл трябваше да… да… да гледа. С едно око, нали разбираш. Да гледа как Бащата… ъъъ, Бащата… нали се сещаш, нажежава отново ръжена. На другата сутрин Дженифър възстановяваше и двете. И двете очи де. И после пак се повтаряше. — Докато говореше, мускулите на гърба й се издуваха и гърчеха като дебели змии под халата.

— Какво стана? Как свърши всичко?

Карълайн изръмжа. В локвата детска кръв Стийв мярна отражението на бели зъби.

— Майкъл придоби подтик. — Тя изплю думите, все едно повръщаше развалена храна. — След единайсет дни такива изтезания брат ми скалъпи начин да подчини Дълбинния на волята си.

Трепереше. Мина му през ума да отиде при нея, да докосне раменете й и да й предложи утеха, ала не дръзна.

— По-ужасно нещо не съм чувал.

— Бащата е такъв — рече Карълайн. — Всъщност у него дори нямаше гняв. Това си беше ежедневие. Просто наказание. Разбираш ли?

Стийв се замисли, преди да отговори.

— Да, може би разбирам. Поне малко. А това дете, как й беше името… Митрони?

— Митрагани.

— Тя е приятелче с тоя тип?

— Ами… беше.

Стийв изпъшка. Гадеше му се. Отиде до ръба на платформата и погледна надолу.

— Веднъж се качих на върха на Световния търговски център — каза той. — Тук е по-високо.

— Да. Много по-високо.

— Да кажем, че ти вярвам. За момичето.

— Така ли е?

— Не знам. Може би. На мен ми изглеждаше безобидна. — Той сви рамене. — Но не съм свикнал на такива височини. Може би тук, горе, правилата са по-други. Така ли е?

— Не знам изобщо тук да има правила — каза Карълайн. — Аз победих. Това е единственото известно ми правило.

— Защо мен? — Той говореше нежно. — Защо съм тук? Не разбирам.

— Ти си вързан в ръцете, Стийв. Трябваше ми някой, който да изтърве пълнителя. Не можех да го свърша сама, не можех дори да го погледна. Дейвид можеше да го прочете в съзнанието ми.

— Това ли било? Очакваш да ти повярвам, че си ме въвлякла в това само защото съм непохватен?! И затова съсипа живота ми?!

— Стига де, преувеличаваш.

— Преувели… — Стийв си сдържа езика. „Душевният покой не е отсъствието на конфликт, а способността да се справиш с него.“ Това помогна малко. — Карълайн, ти ме накисна за убийство, еба ти, а после ме прати да ме изядат жив побеснели кучета. Помниш ли? — Той потупа Нага по раменете. — Нага помни.

Нага му удари едно рамо в знак на солидарност и двамата изгледаха ядно Карълайн.

— Да, да, виж, има още нещо, освен непохватността ти.

— Брей, постигнахме напредък. — Двамата с Нага се спогледаха. — Продължавай, моля те, продължавай. Защо избра мен?

— Ще обясня. Наистина ще обясня. Но първо трябва да окача Дейвид. — И тя подръпна връзката. Чернотата го бе погълнала изцяло, до последния му космат палец.

Стийв усети как очите му се отварят широко. Чернотата около Дейвид забележително бе нараснала само за последните няколко минути. Сега дори и от метър и половина Стийв усещаше горещия полъх. Беше като пещ. Отстъпи половин крачка назад.

— Какво се случва с него?

— Помниш ли, споменах, че той е застинал във времето?

— Ъъъ… май да. — Чернотата около Дейвид бе втечнена и по повърхността й се завихряха водовъртежи.

— А помниш ли какво правеше той, когато го замразих?

— Да не съм на изпит?

— Не, това е по-скоро метод на преподаване. Ще го разбереш по-добре, ако го измъкна от теб. Помниш ли?