Библиотеката на Въглен връх

— Всъщност не. Да, чая го обичам горе-долу, но… нямам понятие какво е „уютна мистерия“. Просто ти така каза първата вечер в „Уоруик хол“. Че като кажеш Библиотекарка, се сещаш за това. — Тя го погледна така, както поглежда нагоре животинче, скрито в дупката си. — Но невинаги е било така — изхленчи тя. — В никакъв случай.

— Да. — Стийв се облегна назад. — Започвам да го разбирам. Но може би трябва да ми разкажеш какво е било. Та да не задавам толкова много тъпи въпроси.

Тя дълго се колеба, загледана не много надалече. Но най-сетне кимна.

— Да. Част от мен го иска. Действително. — Тя понечи да каже нещо, намръщи се и затвори уста.

— Обаче?

— Просто… винаги трябваше да прикривам какво мисля, какви планове кроя. Всичко трябваше да крия, дори от себе си. Вечно. Разбираш ли? — Гласът й звучеше умолително. Никога преди не го бе чувал такъв.

— Струва ми се, че не — рече нежно Стийв.

— Не. Не, разбира се. Как би могъл? — Тя отново кимна вглъбено. — Дори не знам откъде да започна.

— От началото?

— Добре — каза тя, вдъхна дълбоко и когато заговори, желязото отново звънна в гласа й. — Нека да е от началото. Когато бях малка, на десетина-единайсет години, прекарах едно лято в гората. Беше няколко месеца след като Бащата ни приюти, скоро след смъртта на родителите ни. Сприятелих се с две кошути. Иша и Аша се казваха и…

* * *

Карълайн говори часове наред. На Стийв му се струваше, че може и да е поразкрасила някои неща — какво точно искаше да каже с това „главня на сърцето“? — но тя му разказа много. Разказа му за Дейвид и за бика. Разказа му как лудостта на Маргарет я поглъщаше късче по късче, докато един ден за забавление започна да ближе сълзите от бузите на мъртъвци. Разказа му малко и за това как Майкъл започнал да гледа на домашните неща с очи на диво наплашено животно. С хладни, безпристрастни думи му разказа за стореното от Дейвид, показа му мастилените петна на китките си там, където я бе приковал за бюрото с писалките й.

В ранните утринни часове тя най-сетне стигна до Ъруин, нейния гръм от Изтока.

— Е… — Тя изгълта последното си вино. — Няма ли да ми обясниш каква гад съм?

Стийв поклати глава.

— Не, няма. Други — може, но аз няма.

Тя поизчака, после и още малко.

— Обаче?

— Обаче нищо. То и аз съм един будист, дето еша ми няма, обаче, Карълайн, едно от първите неща, които будистите ти казват, е да се опиташ да гледаш на другите със състрадание. Не с жал — да ги различиш може да е трудно, поне в началото — а със състрадание. В твоя случай това не е трудно. Аз сигурно бих си пуснал куршума пет минути след като съм видял как опичат живо едно дете. Буквално не мога да си представя какво би могло да бъде.

— Питър го направи — рече тихо Карълайн. — Дженифър, струва ми се, също.

— Какво?

— Застреляха се. След бика. Дженифър използва отрова де. — Тя го погледна объркано. — Бащата ги върна към живота. А после ги наказа — с по петдесет камшика, нещо такова. Забравям.

— Но не и ти.

— Какво не и аз?

— Никога ли не си се опитвала да се самоубиеш? Или някакво друго бягство?

— Не. Никога. — Погледът на Карълайн беше като гранит, при удар, в който нещо меко може да се размаже и счупи. — Моята работа все още тепърва предстоеше, нали разбираш.

„Точно сега тя не играе роля — разбра Стийв. — Ето такава е, когато не й се налага да се преструва.“

— Господи! — възкликна той съвсем тихо. Опекли са детето живо? Чувстваше се вцепенен.

Карълайн затвори очи. Когато ги отвори, щитовете отново бяха вдигнати.

— Мисля, че е време да си лягаме.

— Не, аз не…

— Няма нищо. Наистина съм много уморена. — Изнурена усмивка. — За мен днешният ден бе голям ден. И… Аз просто… Аз не говоря много. И почти никога не говоря за себе си. Чувствам се, не знам…

— Уязвима?

Продължително мълчание.

— Да. Това е.

— Съжалявам.

— Недей. Не си виновен ти. Никак не ме бива по… както там му казвате.

— Основен междучовешки контакт?

— Каквото е там. Притеснява ме. Но ти ме попита и аз ти разказах, и сега знаеш.

Стийв кимна.

— Едно нещо обаче, за което съжалявам, е, че ти докарах толкова бели на главата — каза тя. — Сигурно е било объркващо и изнервящо. Аз сигурно щях по-добре да се справя с твоята част от всичко това.

— Така ли? Така ли мислиш? Сериозно?

— Стийв, аз…

— Само ти го казвам да го знаеш за в бъдеще, аз сигурно щях да изляза да потичам за теб срещу малка такса — двеста долара примерно? Това, дето ме накисна за убийство, си беше престараване. — Той кимна два-три пъти, с широко отворени очи, прекомерно възбуден. — Да. Престара се. Здравата.

— Да, така е, но ако не беше възкресен, мъртъвците щяха да те…

— Чакай. Я задръж малко. Ако не съм бил какъв?

— Ъъъ, нищо.

— Какво каза, Карълайн?

Тя протегна ръка — достигаше го, ала не го докосна.

— Стийв?

— Мм?

— Ще ти разкажа, щом искаш. Но ако не знаеш, ще си по-щастлив.

Той дълго мисли.

— Да. Добре. Щом го казваш ти, готов съм да го приема. — Той разтърка слепоочия. — Както и да е, получих Утешителната награда на всички утешителни награди.

— Точно така. Да имаш някакви идеи какво би могъл да си поискаш?

— Не, нямам.

— Добре, помисли си. Утре пак ще си поговорим.