Библиотеката на Въглен връх

Полираното дърво и прецизните линии на Стийвовата врата изглеждаха чужди на фона на органичната гладкост на коридора. Остави кашона на пода и погледна отражението си в една от бутилките. Беше накарала един от мъртъвците да й направи прическа. Тогава идеята й се стори добра, но…

„Е… различно е.“ Сега реши, че проблемът е в нейната несигурност как точно трябва да изглежда косата. „Не е зле, нали? Тоест… Поне е спретната.“ Може би де. Но си помисли и как това явно намирисва на отчаяние. „И какво ще правиш, ако нищо не излезе от това, Карълайн? Тогава какво?“

— Ще направя така, че да излезе! — повтори тя.

Но не прозвуча уверено.

Подуши си мишниците — те поне си бяха добре, издиша решително и докара на лицето си нещо като усмивка. Чук-чук.

След дълго чакане Стийв пооткрехна вратата едва-едва.

— Здравей.

— Здравей. Може ли да вляза?

— Защо въобще питаш? — Сънната му артерия пулсираше на врата му. Потта му лъхаше на страх. — Можеш да си влезеш. Няма как да те спра, нали? Никой не би могъл.

— Аз… не бих постъпила така. Не и с теб. — Сърцето й се сви. „Наистина ли го е страх от мен?“ Тя тръсна глава. „Не, разбира се, това са глупости.“ Позволи на мъката си леко да проличи по лицето й.

Изражението на Стийв мъничко поомекна.

— Мда… Е, добре, влез.

Щом влезе вътре, потисна порива си да набърчи нос. Стаята вонеше на застоял дим и лъвска пикня. Беше донесла детска ваничка и няколко опаковки котешка тоалетна, но докато успеят да убедят Нага да пробва, килимът отиде.

— Седни. — Стийв се пльосна на дивана.

— Благодаря. — Диванът беше голям, но тя реши да седне до него. В тъмното Нага я изучаваше със златистите си очи на ловец.

— Как беше в Африка?

— Тъмно — отвърна Стийв. — Ти как си мислеше, че ще бъде?

— Стийв, аз…

Той вдигна ръка.

— Извинявай. Забрави, че съм казал нещо. Обаче Нага си прекара чудесно. Срещна се с една своя леля. И ядохме антилопа гну.

— Как беше на вкус?

— Нага беше във възторг. На мен ми идваше малко недопечена, но беше съвсем, съвсем прясна.

— Чакай… На лов ли са те водили?

— Да, даже настояха.

— Охо!

— Какво?

— Това е огромна чест, Стийв. Майкъл живя в равнините две години, преди да го вземат да чиракува, и то след като Нобунунга ходатайства за него. Огромна чест!

— Така ли? Много хубаво.

Тя изчака, но той не додаде нищо. Сви рамене наум. „Добре.“ На масичката за кафе лежеше отворена папка с три халки, заобиколена от препълнени пепелници.

— Как върви учението?

— Напредвам. — Той се обърна и изръмжа на Нага на езика на лова: „Благодаря ти, че не ме изяде днес“.

От тъмното се чу гласът на Нага: „Твоята привързаност не е без значение за мен, завързако. Друг път ще те изям“.

— Не е зле — отбеляза Карълайн. Стийв говореше със силен акцент, но произношението му беше по-добро, отколкото би очаквала. — Мисля, че имаш дарба. Котешките диалекти никак не са лесни. — Тя огледа папката. Той отдавна беше прехвърлил средата. — След колко време още ще минеш към следващата?

— След някъде около седмица, предполагам.

— Добре, ще се заловя тогава с втория том. Той ще ти хареса. За лова е.

Всеки текст на Майкъл обикновено се състоеше наполовина от диаграми, така че преводът им вървеше относително бързо. При все това тя не можеше да си позволи да отдели толкова време.

— Благодаря.

— Моля.

Настана неловко мълчание.

Този път го наруши Стийв.

— Е, какво така си се издокарала като Фара Фосет?

— Какво? Извинявай, не разбирам какво значи това.

Стийв прокара длани покрай косата й във въздуха.

— Фара Фосет? Мацката от плаката? Косата ти е… — Млъкна, щом забеляза изражението й. — Абе, зарежи. — Въздъхна. — Изглеждаш, ъъъ, хубава, това е всичко.

Личеше си, че лъже, но лъжата му не прозвуча жестоко.

— Благодаря — каза тя. Достатъчно безопасен отговор. — Искаш ли пуканки? — Тя махна пластмасовия капак от купата и му я подаде.

Той я изгледа.

— Пуканки?

— Да. Не обичаш ли?

— Не, не е това. — Той се поколеба. — Просто не смятах, че си от мацките, които си падат по пуканки, нищо повече.

— Е… Отдавна беше. Майка ми ми правеше като малка. Помня го. Реших, че може да ти стане приятно от… сещаш се, от нещо познато.

— Да, да.

Остави купата на масичката за кафе. Той загреба една шепа пуканки.

— Благодаря, вкусни са.

Двамата захрупаха.

— Ти помисли ли още за онова, за което говорихме? — Стийв го каза с престорено непринуден тон, но не можеше да излъже никого.

Карълайн завъртя очи наум. Стийв отказваше да зареже идеята, че по някакъв начин можеше да се накара Дейвид да свети в жълто. Повдигаше въпроса всеки път, когато бяха заедно — поне по веднъж.

— Стийв, дори и да го исках, няма как. — На този етап вече почти го искаше. „Да зареже едно отмъщение, подготвяно петнайсет години? Да бе, ей сега! Всичко, само да му запуши устата.“ — Просто не е възможно технически. Защо ти е толкова трудно да го приемеш?

Той се ухили многозначително, сякаш тя криеше нещо, ала него не можеше да преметне. Идеше й да го удуши.

— Карълайн, последното ни слънце беше жълто, а небето изглежда пълно със звезди, които са…