Библиотеката на Въглен връх

— Те ще ме подценяват — каза Карълайн с усмивка, от която Стийв го побиха тръпки. Опита се да го прикрие, но тя, разбира се, забеляза. „Наистина го е страх от мен“ — помисли си и от това знание страшно я заболя. Няма да плаче, никога не е плакала.

Но толкова силно болеше.

С надежда за изход тя погледна телевизора. В ъгъла на екрана имаше знак „Си Ен Ен“, а до него с големи букви бе изписано: „Неутронна обвивка?“. Над всичко това се извисяваше Библиотеката — въртеше се на едно място като хвърлен зар, черна пирамида, по-огромна от всички човешки творения. Отвън беше черна, разбира се, но снимачният екип разполагаше с някакъв събиращ светлината обектив, който показваше всичко в призрачнозелено. Хеликоптери танцуваха около пирамидата като светулки край плажна топка.

— Това ние ли сме? — посочи Стийв телевизора с шепа пуканки. — Това е нещото, което свистеше в небето в онази нощ, когато Ъруин застреля Дейвид? „Проецирай и защитавай“?

— Да.

— Това Библиотеката ли е? И ние сме вътре?

Тя се поколеба.

— В известен смисъл. Това е четириизмерна проекция на вселена със седемнайсет измерения. Нещо като сянка или като мястото, където кръговете се застъпват в диаграма на Вен.

На екрана камерата премина от Библиотеката към едър план на хубава жена с палто. Тя стоеше пред бариера на Шосе 78. Карълайн позна мястото. Нямаше звук, но Карълайн зачете по устните й. Тя произнасяше неща като „трийсет и втори ден“, „необичайна активност“ и „войската не откликна“. Имаше ослепително бели зъби. После зад гърба й иззад танка се показаха войници със строги изражения и взеха да я пъдят с жестове.

— Какво става? — Стийв потърси с поглед дистанционното.

— Армията евакуира всички репортери.

— Какво? Защо?

— След малко ще започнат да ни бомбардират.

Стийв се вторачи в нея.

— Ти знаеш за това?

— Разбира се.

Той вдигна вежда.

— А не ти ли се бяга?

— Реших, че ще е забавно за гледане. Дейвид понякога бомбардираше разни неща. Светлините са красиви. — Тя се усмихна и му подаде купата. — А имаме и пуканки!

Стийв само я гледаше втренчено.

След малко тя се досети.

— А… Нищо не могат да ни направят. Уверявам те.

— Ъъъ… Да си чувала за едно нещо, което се нарича атомна бомба?

— Познати са ми. Няма да ни пуснат от тях. Е… обсъждаха го, но мисля, че се отказаха. Ъруин и китаецът искаха, но президентът постоянно повтаряше: „Не и на американска почва!“. Но съм почти сигурна. Доскуча ми и се изключих.

Той я погледна стреснато.

— Откъде, по дяволите, знаеш тези неща?!

— Откраднах го от каталога на Дейвид. Когато някой възнамерява да ми навреди, аз го разпознавам. — Тя погледна Нага. — Ей тук започва да ме сърби. — И тя се потупа по тила. — И като ме засърбя, ги подслушах. Трябва всеки момент да започне.

Стийв разтърка слепоочията си.

— Карълайн… И да не ни пуснат атомни бомби, те разполагат с едни бомби, които се наричат бетонобойни. И с още едни, май че им казваха „дейзи кътър5“? Нещо такова беше. Това са грамадни бомби, големи са почти колкото ядрените. — Огледа изпитателно лицето й. — Сигурна ли си, че това няма да…

— Спокойно, няма от какво да се тревожиш, уверявам те. — Беше го разбрала погрешно. Погледна стената зад телевизора. — Всъщност вече се започна. Това по телевизията сигурно е запис или нещо такова. Виж. — Тя направи жест и стената стана прозрачна.

Сиянието беше толкова мощно, че Стийв присви очи.

— Слънцето отново ли свети?

— Не, това е само от взривовете. Чакай. — Тя пак направи жест и сиянието поотслабна. — Така е по-добре.

Докъдето поглед стигаше, из въздуха хвърчаха военни самолети. Щом ги видя, тя се сети за птичите ята, отлитащи да зимуват в топлите страни. Ято крилати ракети литна в нощното небе и щом се сблъска със стената на Библиотеката, в нощта разцъфнаха оранжеви цветя. — Виждаш ли? Красиво е, нали ти казах. — Тя лапна една пуканка. — Не ти ли се струва?

— Ъъъ… Сигурно.

Следващите на опашката бяха три големи бомбардировача. Люковете на коремите им зееха. Щом се приближиха, те пуснаха товара си. Сега тя ги виждаше и на телевизионния екран, и през стената. Огнени кълба маршируваха нагоре по стената на пирамидата в изненадващо стегнати редици. Едното от тях беше пряко попадение. Карълайн отново нагласи яркостта.

Стийв отиде до стената и допря длан до нея.

— Дори не го усещам. Нищичко не усещам.

— Много ясно. — Тя посочи пирамидата на телевизионния екран. — Както казах, това е проекция. Бомбите не могат да достигнат мястото, където се намираме в действителност. Представи си го така: ако някой стреля по сянката ти, няма да те заболи, нали?

— Хмм. — Стийв отново седна, по-далече от нея отпреди, и си взе шепа пуканки. — Трябва да ти направя едно признание.

— Какво е то?

— Аз знаех, че ще те бомбардират. По-точно… знаех, че го обмислят.

— О, нима?

— Да. Разговарях с Ъруин. И с президента — става дума за новия, не за отрязаната глава. И с още няколко души. — Той извади мобилния телефон на госпожа Макгиликъти.

Тя размаха ръка във въздуха.

— Признателна съм ти, че ми го каза, но няма проблеми.

— Ти знаеше, нали?

— Да.

— Подслушваше ли ме?

— Никога не го правя. Не и спрямо теб.