Библиотеката на Въглен връх

— Така ли? — Той се намръщи. — Като че си спомням какво е станало, но… Това не може да е истина. Не може! Твоят Баща е направил нещо, нали? Със съзнанието ми, с паметта ми?

— Направи, да.

— И какво се случи всъщност? Чакай! Не… — Той си разтърка слепоочията. — Като си помисля пак, нищо недей да ми казваш. Каквото и да е станало, бас държа, че по някакъв начин съм се проявил като пълен задник.

Карълайн примигна.

— Не. Не беше задник. Ни най-малко. Няма как да грешиш повече.

Той вдигна очи — не беше сигурен дали да й повярва.

Никога не бе виждал толкова нежен израз на лицето на Карълайн.

— Имам предложение за теб, Стийв. Ами ако ти кажа, че има начин всичко да се подобри?

Стийв я изгледа остро.

— За какво точно си говорим?

— За слънцето — отвърна тя. — За земетресенията. За всичко.

— Ще върнеш на небето… кажи я де…?

— Не точно. Не мога. Сега Митрагани е с Бащата.

— Тоест мъртва?

— Не. Не е мъртва. Те заминаха далече. Митрагани, Нобунунга, Бащата. Няма да ги видим повече.

Стийв вдигна вежди.

— Как така са заминали?

— В нова вселена, мисля. Създадена от Бащата. В която той определя всички правила.

Стийв поклати глава.

— Вие наистина играете на съвсем друго ниво, знаеш ли?

— Е… може да се изненадаш. Всъщност аз не съм чак толкова различна от теб. Всеки би могъл да стори онова, което сторих аз.

— Много се съмнявам, да знаеш.

Тя задълго се умълча, вперила очи надолу. А после каза тихо:

— Но това си има цена. Служейки на своята воля, сама се опустоших.

Стийв кимна.

— Да. И това разбирам.

Тя го погледна.

— Нима? Действително?

— Да. Действително.

Карълайн се усмихна.

— Знаеш ли, вярвам ти. Благодаря ти. — Тя посегна и докосна бузата му. Пръстите й бяха топли. Кой знае защо това го изненада. — Но аз ще постъпя по-мъдро.

— Така ли?

— Да. — Тя отпусна ръка. — Ще поправя всичко, Стийв. Трябваше да те послушам. Ти беше прав от самото начало.

Той вдигна вежда.

— Нима? Ще върнеш слънцето?

Тя кимна.

— Утре по това време то ще е съвсем същото като преди.

— Нали уж каза, че било невъзможно. Че Дейвид не би могъл…

— Дейвид го няма вече. Оставих го да умре.

— Какво? Кога?

— Преди два часа.

— Ами твоята велика мъст?

Тя сви рамене.

— Стига ми вече. Приключих с отмъщението.

— Е… Ами, браво на тебе. Но щом той не е слънцето, то кого ще…

Тя го погледна.

— Намерих друг начин.

— Еха! Страхотно, Карълайн! Наистина! Но какво става навън? Има глад, нали? Хората все така гладуват. И онзи вулкан, и…

— Не е чак толкова зле, все още не. И няма да позволя да стане по-зле. Говорих с вулкана под Йелоустоун и го успокоих. Що се отнася до глада… Знам един номер. Един начин да превръщаш облаците в нещо като хляб. Отнема много енергия, а също и малко време, обаче аз имам и двете. Когато утре слънцето изгрее, от небето ще завали храна. По целия свят. И ще го правя през ден — през два, докато посевите се възстановят.

— Сериозно?

Тя кимна.

— Ами Библиотеката? Земетръсите?

— Библиотеката отново се укри. Земетръсите ще спрат. Върнах Луната на старата й орбита — приливите ще се нормализират. Скоро.

— Карълайн, това е… Това е фантастично! Но защо?

— Заради теб, Стийв. Заради онова, което стори ти.

— Аз? Какво съм направил, по дяволите?

— Ти беше мой приятел — отвърна тя. — Ето какво. И беше много, много добър приятел. Най-добрият приятел, който някога ще имам аз. И не само мой.

Карълайн събра ръце в шепи, сякаш за да пие. Над дланите й се издигна лека мъгла и се събра в кълбо. Трябваше му малко време, за да разпознае в него Земята, само че голяма колкото баскетболна топка и гледана отдолу — най-отгоре Антарктика и Южна Америка под нея, облаци, океани. Тя се рееше на няма и педя над дланта й и бавно се въртеше. Взря се и различи тъничката диря на реактивен самолет над Тихия океан.

— Виж, Стийв. Ето тук. Милиарди хора. И на тях сега ще им е добре. Или поне толкова добре, колкото и преди. Давам ти дума. Ще оправя всичко. Заради теб.

Стийв се вгледа. Протегна ръка да пипне, но после размисли. Погледна Карълайн — все още не разбираше. Очите й блестяха.

— Ти ги спаси — каза тя. — Всеки един от тях, до най-последния. Нага. Пийти. Ти ги спаси. Всички. Само ти.

— Сериозно?

— Да.

Стийв се усмихна.

Една-единствена сълза се отрони и се стече по бузата на Карълайн.

— Карълайн, защо…?

Тя тръсна ръце. Земята сега увисна без опора и продължаваше да се върти. Стийв гледаше като омагьосан как дирята на самолета се удължи с още съвсем мъничко.

„Аз съм ги спасил? Аз?“ Само за миг видя в мислите си как Джак излезе от тъмното на слънце.

Карълайн заобиколи, застана до него и прошепна в ухото му онази дума, прошепната от Бащата на Митрагани тъй отдавна, когато пробуди зората на четвъртата епоха.

И щом Стийв я чу, за него…

… времето…

… спря.

Стийв се рееше в безтегловност из кухнята на апартамента. Карълайн извади прашасала клуб сода от хладилника и седна на кухненската маса. Не докосна питието си, но пушеше бавно цигара от цигара. Понякога не вдишваше, само ги оставяше да догорят до крехък стълб от пепел.