Библиотеката на Въглен връх

Когато ги деляха към двеста метра, Нобунунга изрева — викаше Майкъл. Майкъл се втурна надолу по стъпалата и през шосето, за да се погрижи за господаря си. Доста време си приказваха — дебело ръмжене, което Карълайн не чуваше добре, и жестове. После Нобунунга отърка рамо в гърдите на Майкъл.

Майкъл се замята като бесен, явно бе разстроен. Тигърът го остави да се помята, а после ревна. Майкъл млъкна. Прекоси шосето обратно, приседна на най-ниското от стъпалата, водещи към бика, и се хвана за главата, изпаднал в униние.

„Питам се това какво ли е?“

Нобунунга загърби шосето, обърна се към Гарисън Оукс и постави мощна лапа на пътя, водещ към Библиотеката.

Бавно и целенасочено той пое напред.

— Чакайте… Какво прави той?

— На какво ти прилича? — попита Алисия. — Отива да търси Бащата.

— Но… — заекна Питър. — Ако онова… каквото и да е то…

— Да — рече Карълайн. — Има го това. — После подвикна на Майкъл.

— Майкъл, ти каза ли му за…

— Тихо, Карълайн! — кресна Майкъл. Карълайн се поразтревожи, когато забеляза, че той плаче. — Тихо! Той трябва да се съсредоточи!

Карълайн кимна, този път по-мрачно.

— Той. Той се зае със задачата. Той ще потърси Бащата.

Табелата на входа на квартала отбелязваше къде минава преградата, която им пречеше да влязат в Библиотеката. Минеш ли крачка-две след нея, и започваш да усещаш въздействието — главоболие, изтръпване, задух, потене, какво ли не. За всекиго бе различно — поне за всеки засегнат. Но не всекиго засягаше. Другите не смееха да дишат и очакваха да видят дали Нобунунга ще се окаже неподатлив или не. Карълайн, с разтреперани под тежестта на лъжите й пръсти, също се преструваше, че не диша.

Нобунунга бавно подмина табелата без видими болезнени симптоми.

— Той наистина се справя! — обади се благоговейно Алисия. При нейния собствен опит тя измина някакви си две крачки по-навътре. И тогава от очите й бликна кръв. След това се обърна и макар и Дженифър да спря кръвта, още дни наред не виждаше добре.

Дейвид стигна най-далече — осем крачки. И когато се обърна, кръв шуртеше от ушите, от очите, от носа му. Не изпищя — много мъчно беше да накараш Дейвид да изпищи, но в най-далечната точка, точно преди да тръгне обратно, нададе тих стон, стон на измъчено животно.

С четири дълги крачки Нобунунга се намери оттатък точката, където беше спрял Дейвид.

— Като че не му действа — рече Питър.

— Възможно е — потвърди Карълайн.

От табелата до входа на Библиотеката имаше три преки път. Първата пряка Нобунунга измина без никакви видими признаци на болка. На кръстовището спря и се огледа към Майкъл през рамо.

— Това е рейссак ейриал — извика тигърът. Не говореше на езика на тигрите, който знаеше само Майкъл, а на техния общ език, пелапи. — Сега го разбирам. Волята на Аблаха е да изнамеря символа — и да го унищожа, стига да мога.

— Той може да говори? — удиви се Питър.

— Какво е рейссак ейриал? — попита Алисия.

— Това означава „Отхвърлянето, дето те разкъсва на парчета“ — обясни Карълайн. — Шшт! Искам да гледам.

Нобунунга направи още една крачка.

— Не му въздейства! — възкликна Алисия с надигаща се надежда в гласа. — Знаех си! Като че, в крайна сметка, ще се приберем у дома!

— Вижте! — посочи Карълайн.

Три крачки след знака „стоп“ на първото кръстовище Нобунунга се спря и вдигна мощната си лапа. Карълайн, чието зрение беше много добро, забеляза, че той трепери.

Нобунунга отново се обърна към Майкъл. Сега от зелените му очи капеха кървави сълзи и се стичаха по муцуната му.

— Не! — изкрещя Майкъл и додаде нещо на езика на тигрите, а после се втурна към тигъра.

— Майкъл! — изкрещя на свой ред Карълайн. — Не! — Скована от ужас, тя наблюдаваше как Майкъл тича към Гарисън Оукс. Мислеше си, че е готова за онова, което последва, за онова, което трябваше да извърши, но…

„Не и Майкъл. Не още.“

Тя хукна след него. Движеше се бързо — Карълайн беше по-бърза от всички тях, освен Дейвид — но Майкъл водеше с голяма преднина. Тя се носеше надолу по стръмната скала и едва не падна. Но когато стъпи на асфалта, Майкъл вече бе прекосил шосето.

— Не!

Майкъл притича двайсетината крачки от шосето до Гарисън Оукс толкова бързо, че Карълайн не можа да пресече пътя му. Набраната инерция го отнесе около осем крачки навътре.

— Не!

И тогава той се строполи, сякаш му бяха простреляли мозъка, и замря неподвижно.

— Майкъл! — изпищя отново Карълайн с глас, изпълнен с искрена болка. В паметта й изникна онзи ден, когато той се беше върнал от океана и дойде да я види, кльощавите му ръце, златистият тен, соленият мирис на кожата му. Едно златисто БМВ хвърчеше към нея стремително и клаксонът му виеше. Тя му кресна и се озъби като маймуна. Шофьорът отби встрани от пътя, без да изгуби напълно управление, а после даде газ и потегли, като разпръскваше чакъл. Тя измина стотината крачки, които я деляха от Майкъл, за някакви си секунди, профуча през границата и точно като Майкъл — или поне така се надяваше — се просна по очи на бетона.

Но докато Майкъл лежеше, без да помръдва, Карълайн се надигна.