Библиотеката на Въглен връх

— Ами… — продължи Карълайн. — Струва ми се, че мъртъвците все още получават пратки почти всеки ден. Освен това винаги някой доставя с кола онези големите кръгли пити със сирене, дето Дейвид ги обича.

— Пица? — възкликна Питър. — И аз обичам. Имаш право. Ако рейссак въздействаше на американците, досега на улицата да лежат камари от техни трупове.

— Да — потвърди Карълайн. — И на мен това ми мина през ума. Ти каза, че всяко нещо може да е символ, но областта на въздействие е сфера. Щом случаят е такъв, можем просто да очертаем сферата на въздействие и ще узнаем с доста голяма точност къде се намира символът. Нали?

Питър се ухили.

— А ако знаем къде се намира той…

— Можем да хванем някой да го премести — довърши Алисия. И тя се беше ухилила. — Карълайн, ти си гений! Библиотеко, ето ни, идваме!

— Абе, раничко е да започваме празненствата. Наред с другото, все още ни трябва и американец. Вие да познавате някого?

Те поклатиха глави в синхрон.

— Ще трябва ти да я свършиш тая работа, Карълайн. Никой от нас дума не знае на тоя език.

— Да, добре — рече тя. — Редно си е. Ще измисля нещо. Освен това трябва да помислим и за стражите.

Продължиха да заговорничат помежду си и далеч, след като се стъмни. Карълайн отначало се преструваше, че се опъва, но после се остави да я убедят, че и Дейвид трябва да бъде замесен.

Интерлюдия II Узан-ия

I

На третата година от своето чиракуване Карълайн почти беше забравила външния свят. Повечето от другите допълваха обучението си с екскурзии или поне с ваканции. Майкъл ходеше в гората или в океана. Дейвид избиваше десетки хора по всички континенти. Маргарет ги следваше надолу до забравените земи. Дженифър призоваваше някои от тях обратно.

Обучението на Карълайн не изискваше да пътува. Носителите на езика й ги водеха, когато имаше нужда от практика, а след лятото с Иша и Аша вече нямаше желание за ваканции. Тъй че нейният свят бе единствено Библиотеката, а учението беше единствената й възможност за бягство. Прекара детството си в кръг от златиста светлина под лампата, обкръжена от всички страни от разсипващи се купчини от книги, свитъци, прашни разпадащи се пергаменти. Един ден, когато беше на около единайсет години — календарни поне — й хрумна, че вече не помни как точно изглеждат истинските й родители. В Библиотеката времето течеше различно.

Загуби чет колко точно езика владее свободно някъде на петдесетия — никога не си бе падала по трофеите. Но мислеше, че каквато и да е бройката, сигурно е доста височка. Едно от най-големите предизвикателства беше езикът на атул, племе от хималайските степи, измряло преди около шест хиляди години. Атул бяха в лингвистична изолация. Граматиката им бе почти непроницаема и притежаваха някои екзотични културни норми. Една от тях беше идеята за „узан-ия“ — така наричаха мига, в който на едно невинно сърце за пръв път му хрумва да извърши убийство. За атул самото престъпление бе нещо второстепенно пред тази изначална поквара. Карълайн бе запленена от идеята и нейните приложения. Въртеше си я из главата един сух летен следобед, когато усети, че стомахът й къркори, и това я поиздразни. Кога беше яла за последно? Вчера? Онзи ден?

Слезе в килера, но там нямаше нищичко. Извика на глас Питър, чийто каталог включваше и приготвянето на храна. Никакъв отговор. Запъти се към входната врата и излезе в Гарисън Оукс.

Дженифър седеше на верандата и учеше.

— Ей, Карълайн! Хубаво е да те види човек навън за разнообразие.

— Има ли нещо за ядене?

Дженифър се разсмя.

— Принудена да излезе от глад? Трябваше да се досетя. Да, мисля, че някои умрели ги заредиха здраво с хранителни продукти миналата седмица.

— Кои?

— Третата къща по-надолу.

— Благодаря. Искаш ли да ти донеса нещо?

— Не, добре съм си. Обаче… — Дженифър огледа скришом улицата нагоре и надолу, — може довечера да ти скимне да наминеш към моята стая.

— Защо, какво става?

— Майкъл донесе това от последното си пътешествие. — Тя вдигна едно пликче, пълно със зелени листа.

— Какво е това?

— Нарича се марихуана. Смята се, че като го пушиш, ти става хубаво. Ще го пробваме довечера.

Карълайн се замисли.

— Не мога. Утре имам изпит. — Последния път, когато не отговори на един въпрос, Бащата я наказа с десет камшика.

— А, добре. Другия път?

— С най-голямо удоволствие. — Карълайн се поколеба. — Но можеш да поканиш Маргарет. Мисля, че на нея малко разруха ще й дойде добре. — Маргарет вече не се будеше с писъци всяка нощ, което си беше облекчение, но се бе сдобила с един нервен кикот, а това си беше поне също толкова гадно.

Дженифър направи кисела физиономия.

— Ще я питам. — Като че това никак не я радваше.

— Какъв е проблемът? Навремето с нея си бяхте дружки.

— Маргарет вони, Карълайн. И двете с нея не сме се събирали цяла вечност. Наистина трябва да излизаш по-честичко от стаята си.

— А… — Като се замисли, Маргарет наистина доста понасмърдяваше последните два-три пъти, когато Карълайн я беше виждала. — Ама… тя не е виновна за това, нали?

— Не. Не е. Но при все това смърди.

Коремът на Карълайн изкъркори шумно — и двете го чуха.