Библиотеката на Въглен връх

— Трябва да отида да набавя нещо за ядене — рече тя извинително. — После пак ще се видим.

И тя забърза надолу по улицата. Сега къщите в Гарисън Оукс бяха собственост на Бащата, както и съществата, които живееха в тях. Повечето къщи бяха обитавани от мъртъвци за камуфлаж. Това бяха останките от истинските родители на децата и още някои съседи, неизпарили се във въздуха в деня на осиновяването. Карълайн не беше съвсем сигурна как точно са били преобразени в мъртъвци, но имаше някои догадки.

Някъде от около година Бащата убиваше Маргарет два-три пъти седмично. По най-различни начини. Първия път се промъкна зад гърба й с брадва по време на вечеря и ги стресна всичките, и не на последно място самата Маргарет. След това последваха стрелба с пушка, отрова, обесване, каквото се сетите. Понякога беше изненада, друг път — не. Един път Бащата прониза сърцето й с кама, но чак след като й съобщи какво възнамерява да направи, постави ножа пред нея на сребърен поднос и я остави да го съзерцава цели три денонощия. Карълайн би предположила, че брадвата е по-гадното от двете, но Маргарет като че я отнасяше на крак. След като обаче зяпа ножа ден-два, започна да пуска оня кикот. И след това така и не спря да се кикоти. Карълайн въздъхна. Клетата Маргарет.

Но не Маргарет беше най-важното. След като умреше, обикновено тя прекарваше ден-два в забравените земи и там упражняваше следващия урок от каталога си. После Бащата я възкресяваше. Карълайн вече беше виждала достатъчно възкресявания, за да схване, че се състоят от два етапа.

Първо Бащата — или Дженифър напоследък — караше всяка нанесена й рана да зарасне. После я призоваваше обратно в тялото й. Веднъж обаче беше прекъснал цялата тази работа по средата, за да отиде до тоалетната. Тогава изцереното тяло на Маргарет стана и почна да обикаля из стаята, като вземаше напосоки разни предмети и отново и отново възкликваше „А, не!“. Приличаше на човек, който не е съвсем наред.

Карълайн предполагаше, че точно оттам са се взели мъртъвците. Те бяха съживени, но не и възкресени. Изглеждаха що-годе нормални, поне отдалече. Мотаеха се доста убедително по зелените полянки и из бакалниците, но във всяко едно наистина важно отношение все така си оставаха в забравените земи. Можеха да общуват помежду си и дори с американци — сготвяха по нещо за някого, зареждаха си колите с бензин, поръчваха пица, боядисваха къщите. Вършеха всичко това на автомат. Беше полезно, а предполага се и по-лесно, отколкото да наемеш служба да ти окоси ливадата. Освен това можеха да изпълняват заповеди, ако бяха за нещо, което вече знаеха как се прави — това също вършеше работа. Но не можеха да следват инструкции, не можеха да се учат на нови неща.

Може би най-важното беше, че служеха за охранителна система. Случваше се сегиз-тогиз някой непознат да се сбърка да попадне в Гарисън Оукс и да тръгне да чука по вратите — търговци, заблудили се куриери на „Федерал експрес“, мисионери. В повечето случаи тези външни хора не забелязваха нищо чак пък толкоз необичайно. Веднъж обаче един крадец взе, че нахлу в една от къщите. След като видя какво има вътре, не можеха да го пуснат да се върне във външния свят. Когато се опита да се измъкне през прозореца, мъртъвците го причакваха там. Връхлетяха го и го разкъсаха на парченца. Бащата постъпи с него така, както и с другите и някогашният обирджия си зае мястото в една от къщите като нечий братовчед на име Ед. Или както се казваше там.

Карълайн и останалите библиотекари обаче можеха да влизат и излизат, когато си щат. Огладняла, тя отвори вратата на посочената от Дженифър къща и влезе. Вътре бяха трима — към осемгодишно момиченце, момче тийнейджър и зряла жена.

— Направи ми нещо за ядене — каза тя на жената.

Напоследък наблягаше на митичните езици. Английският оставяше странно усещане в устата й. Очевидно и звученето му беше също толкова гадно, колкото и вкусът. Наложи се да го повтори два пъти, преди остатъкът от тази жена да я разбере. После съществото кимна и започна да вади неща оттук и оттам — консерва риба, нещо бяло от един буркан, някаква зелена слуз с мирис на оцет.

Карълайн седна на масата до момиченцето. То рисуваше семейство — майка, баща, две дъщери и куче. Семейството се намираше в един парк. Нещо, което можеше да е слънцето, ала не беше, ги напичаше. Беше грамадно — и в небето, и в онова, което минаваше за памет у момичето. Бе твърде жежко и близо. Докато Карълайн наблюдаваше, момиченцето взе един жълт молив и нарисува на гърба на бащата пламъци. Червеното кръгче, което представляваше устата му, осъзна изведнъж ги, изобразяваше писък.