Библиотеката на Въглен връх

Карълайн бързо се изправи и дървеният стол застърга линолеума. Не искаше повече да остава там. Избяга във всекидневната. Там един тийнейджър седеше с увиснало чене пред една светеща кутия. „Те продължават ли да растат, или той ще си остане така завинаги?“ Отначало не можеше да схване какво прави той, а после се досети. Телевизия. Поусмихна се. „Телевизията я помня.“ Седна на дивана до мъртвото момче. Той като че не забеляза. Тя размаха ръка нагоре-надолу пред очите му.

Той завъртя глава, погледна я без особен интерес и посочи телевизора.

— Време е за „Трансформърс“.

От ъгълчето на устата му се стече лига.

На екрана грамадни роботи се обстрелваха с лъчи.

След няколко минути жената се домъкна и й подаде чиния с храна и червена консервна кутия, на която пишеше „Кока кола“. Карълайн ги нападна лакомо. Газираната напитка беше сладка, много вкусна. Изпи я на един дъх и тя й изгори гърлото. Беше забравила кока-колата. Жената я гледаше как яде и по лицето й трепна безпокойство.

— Ехо — каза съществото. — Ти трябва да си… — Гласът й заглъхна. — Някоя от приятелките на Денис ли си? Денис, това… — обърна се то към момчето и млъкна. — Ти не си Денис — каза женското същество. — Къде е Денис?

Карълайн знаеше какво означава това. Когато Бащата съживи съседите, той ги беше разпределил по къщите кажи-речи както му падне. Момчето на дивана не беше синът на жената. Момичето вероятно не й беше дъщеря. Мъжът, до когото лягаше нощем, надали беше нейният…

— Денис?

Карълайн стана, награби сандвича и върна чинията на жената.

— Благодаря.

— Моля, скъпа — отвърна тя разсеяно. — Денис?

На телевизионния екран един робот изкряска. Карълайн излезе отново навън, на лятното слънце, и затръшна вратата след себе си. След като тя се махнеше оттам, те щяха да се успокоят.

Но когато видя какво я чака, й се прииска да беше останала сред мъртъвците. На половината път към Библиотеката черни облаци се закълбиха и затулиха слънцето. Налягането спадна дотолкова, че й запукаха ушите. Внезапно задухалият вятър преви дърветата почти на две. Тук и там чуваше глухо пращене — по-слабите клони поддаваха.

Бащата си беше дошъл.

II

От гърма всички разбраха, че се е върнал. Очакваше се да го посрещнат в Библиотеката. Един по един те влязоха вътре и се събраха на поляната — Майкъл дойде от гората, Дженифър — от ливадата, и тъй нататък, всички, освен Маргарет. Тя вече беше с него.

— Погледнете — каза той и всички погледнаха. Лявата ръка на Маргарет беше тежко счупена. Висеше безжизнена и от кожата й като шип стърчеше кост. Дженифър понечи да й помогне, но Бащата й махна да се отдръпне.

— Защо тя не реве? — говореше леко, все едно се обръщаше само към ветреца.

Никой не отговори.

— Защо тя не реве? — попита той отново, този път по-заплашително. — Никой ли няма да ми отговори? Несъмнено някой от вас трябва да знае.

Дейвид смънка нещо.

— Какво? Не те чувам?

— Казах „ган ейриал“.

Мислите на Карълайн се понесоха във вихър. Думите „ган ейриал“ означаваха в буквален смисъл „отхвърляне на страданието“. Самият израз си беше доста безсмислен — страданието съществуваше, само се огледай — но начинът, по който той произнесе думите, предполагаше, че това е наименованието на набор от умения. Някакъв вид самоанестезия? На Карълайн й бе известно, че Бащата знае какво ли не за анестезията, а също и за това как сам да спреш кръвотечението от раните си и да се излекуваш. Но той учи на такива неща само Дейвид. С ужас, който бавно се нажежаваше, тя осъзна за какво бе всичко това. Щом Маргарет е наясно с ган ейриал, значи…

— Някой е чел неща, невключени в каталога му.

Младите библиотекари зашумоляха като суха шума.

— Всъщност не обвинявам Маргарет — изрече Бащата замислено. — При своето обучение тя често търпи болка. Кой би могъл да й търси вина, че иска да я облекчи? Не. Не и на Маргарет. — Той почука с нокът по зъбите си. — Кого да виним тогава?

— Мен — прошепна Дейвид. — Аз бях.

— Ти? — престори се на изненадан Бащата. — Ти? Сериозно? Интересна работа. Кажи ми, Дейвид, защо според теб аз самият не съм научил Маргарет на ган ейриал?

— Аз… не знам.

— Защото не съм искал тя да го научи! — избоботи Бащата. Това накара всички да потръпнат… Всички, освен Дейвид. Той беше любимецът на Бащата и го знаеше. — И все пак… Щом си избрал да преподаваш изкуството на ган ейриал, ти несъмнено си го овладял. Нямах представа, че си толкова напреднал с учението. Впечатлен съм, ще си призная. — Той ги помами с ръка. — Ела с мен.

Всички го последваха — страх ги беше да откажат. Заедно проследиха Бащата и Дейвид надолу до главната улица на селището, покрай къщите на мъртъвците, и ах, как й се искаше на Карълайн да бе умряла заедно с тях! Никога не беше виждала Бащата по-гневен. Несъмнено сега предстоеше да се случи нещо ужасно. Последваха го оттатък шосето и нагоре по стръмните стъпала, издълбани в пръстта.