Библиотеката на Въглен връх

Когато се събуди на другата сутрин, Дейвид бе започнал да се възстановява. Съсухрената плът по торса му беше се позаоблила. Тук-там сред чернилката сега се различаваше намек за розово. Следобед на четвъртия ден това важеше за кожата на ръцете, а после и на краката му. Същата вечер различим стана белият му дроб, после и сърцето, макар и да не биеше още. На петия ден плът покриваше почти цялото му тяло, макар все още черна и овъглена.

На шестия ден той простена. Дженифър прати Маргарет да попита Бащата дали може да облекчи с нещо болката му.

Маргарет хукна стремглаво да пита и това се стори на Карълайн доста трогателно. Тя се върна и кимна. Дженифър докосна челото на Дейвид с един инструмент от нейната торба и малко по-късно стоновете му секнаха. Той не й благодари — сигурно и не можеше, все още не — но когато завъртя лишените си от клепачи очи към Дженифър, Карълайн забеляза в тях признателност.

На сутринта на седмия ден на вид той се струваше на Карълайн напълно излекуван. Може би не беше вярно, все още не, но малко му оставаше. Той спеше. Гърдите му се надигаха и спадаха — дишаше бавно и равномерно.

Дженифър също спеше — почиваше си истински за първи път от пет дни насам. Щом забеляза, че Карълайн е будна, Майкъл сложи пръст пред устните си. Карълайн кимна, а после седна до него.

Някъде преди обед Бащата отвори рязко вратата и за момент заслепи Карълайн със слънчево сияние. Отиде при Дейвид и го срита, за да го събуди. Дейвид отново скочи на крака с мълниеносна бързина, макар да беше позамаян и сънен. Бащата му каза нещо на езика на убийството, който Карълайн още не говореше. Дейвид се поколеба само за миг, а после коленичи. Бащата го попита нещо. Дейвид отговори. Тя не знаеше какво си казваха, ала тонът му бе съвършено смирен, съвършено почтителен.

А после додаде на пелапи:

— И повече споделяне на каталози няма да има.

Бащата огледа стаята.

— Ясно ли е? Разбрахте ли ме?

Всички те кимнаха. Карълайн си помисли, че всички, без изключение, го приемаха сериозно. Тя несъмнено го приемаше.

Тогава Бащата кимна доволно и си тръгна, без да затвори вратата. Когато той си отиде, Маргарет отиде при Дейвид. Застана пред него стеснително. Ръцете й отначало висяха покрай тялото, а после го обгърнаха. И тогава, за изненада на всички, тя протегна шия и го ухапа по ухото — не го разкървави, но пак си беше силно.

— Ти пееше толкова прекрасно! — рече тя и избяга, изчервена.

— Тя май те харесва — изрече Дженифър ужасно сериозно. Всички се разсмяха.

След тази случка Дейвид стана по-кротък, по-сдържан, вече не беше склонен постоянно да се хили и да пуска шегички. Около месец по-късно счупи ръката на Майкъл, защото, по думите му, си послужил с измама при облог, състезание по стрелба с лък между двамата. Майкъл се закле, че нищо подобно не е направил. Дженифър му оправи ръката, без дума да каже. След това Майкъл и Дейвид не си общуваха особено.

Следващия месец ги посети последният Монструвакен. Той бе един от Бащините им любими придворни. В чест на гостуването му устроиха празненство. Прасето, забеляза с облекчение Карълайн, беше вече мъртво, когато го опекоха. Тези гуляи винаги бяха нещо забележително дори и за нея. Ако не друго, поне храната беше много вкусна. Но този път си помисли, че другите деца празнуваха доста по-тихо. Огнените езици, които ближеха корема на бика, им навяваха лоши спомени.

Веднъж, само за миг, мярна с ъгълчето на окото си Дейвид — гледаше огъня много особено. Дейвид не забеляза, че тя го е забелязала, нито пък Маргарет, застанала сега до него. Карълайн не произнесе на глас „узан-ия“, нито дори си го помисли съвсем ясно — учеше се на хитрост — но до края на нощта тази идея постоянно витаеше под повърхността на мислите й. Веднага разпозна погледа на Дейвид. Беше го виждала много пъти отразен в черните блата на собственото си сърце.

Детето, влязло в бика, беше агресивно и понякога проявяваше към останалите нехайна жестокост. Но Дейвид истински обичаше Бащата. Сега Карълайн знаеше с абсолютна сигурност, че това вече не е вярно. „Узан ия“ наричаха това в хималайските степи преди шест хиляди години, Узан-ия — мигът, когато душата за пръв път се обръща към убийството.

Един ден Дейвид щеше да понечи да убие Бащата. Тя не можеше да познае кога ще бъде този ден. Знаеше само, че ще дойде.

За пръв път й хрумна да се запита дали от Дейвид би могло да има някаква полза.

Много месеци наред тя размишлява върху това.

Глава 4 Гръм

I