Библиотеката на Въглен връх

Обаче излезе, че майката на малкия Дашаен имаше много пари. Тя беше флеботомист или нещо такова. Проблемът не бе в парите, а в това, че татко му изповядваше някаква хипарска религия и бе учил малкия Дашаен на ненасилие, на това да си обсъждаш проблемите и на всичките му други глупотевини там. На родителската среща Ъруин изтъкна колко тъпа е тая идея и оня смахнат шибаняк заприказва за Ганди. Човекът явно си беше ненормален и заради това малкият Дашаен страдаше. Ъруин, самият той достатъчно запознат с проблемите на ненормалните родители, го съжали. Оказа се, че малкият не беше задръстеняк, нищо подобно, а просто затормозен от ужасното възпитание, което прилагаха върху него. Трябваше му само да го светнат. Когато Ъруин проумя това, той тегли една благодарствена молитва на Бог, в когото всъщност не вярваше, и се зае да му осигури въпросното просветление. Научи Дашаен как да сритва другите копеленца в топките, да им разкървавя носовете, да се промъква зад гърба им и да ги пляска с две ръце по ушите — даде му основата. Всъщност с това последното може и да бе попрекалил — Дашаен се престара и един от другите минипичове получи малко нещо трайна загуба на слуха. Но след това всички харесваха Дашаен и никой вече не му крадеше парите за закуска, тъй че принципно завършекът бе щастлив. Следващата година малкият Дашаен постъпи в гимназията. Ъруин смяташе, че повече няма да го види. Но по-нататък, в един дъжделив декемврийски ден, той излезе до пощенската кутия пред къщата близнак, в която държеше квартира. Спомняше си го идеално. Беше 18-и, събота. Училището бе в зимна ваканция. Съседите, семейство Майкълсен, имаха две малки дечица и всички заедно кичеха елхата. Беше два часът следобед. Ъруин бе ударил осмия си скоч. Чуваше през стената коледни песни — оная за добрия крал Венцеслав, за звън-звън-звънчетата, за баба, дето я сгазил шибан, тъп елен. Тия простотии не го засягаха. Не завиждаше на Майкълсен. Радваше се за тях. Не му се въртяха мисли, че се е издънил в живота. Да се натряскаш сам до апокалипсис, просто е онова, което правят ергените по Коледа. Освен това не се сещаше за пушката в ъгъла на шкафа. Ама хич. После отвори пощенската кутия и, чудна гледка, малкият Дашаен му беше изпратил коледна картичка. Извади я с разтреперани ръце от кутията, отвори плика и я прочете още там, на място. Тя гласеше:

Скъпи Ъруин,

Весела Коледа! Знам, смотано си е, ма исках да ти я пратя тая картичка да знаеш, че с мен сичко е нарет. В гомназията е тъпо ма пък си е и бая готино рийш ли. Сигор нямаше да е, ако не бех те срештнал. Исках да си наясно, че съм наясно. Исках да благодаря. Бих те поканил на кол. обяд, ама сметам, че татко се тъй си е откачалка.

Дашаен

п.п. фанах си гаже. На снимката е тя. Секси е а?

Щом го прочете, Ъруин се прибра в своята половина от къщата близнак и се разрида — за пръв и единствен път през живота си. Рева цял час без прекъсване, а после изля остатъка от скоча в канавката, пусна телевизора и гледа Чарли Браун. Преди да си легне, сгъна картичката и я сложи в портфейла си. Тя щеше да стои там чак докато умре.

Не след дълго му стана по-добре, дойде малко от малко на себе си, чувстваше се способен да върши онази работа, в която го биваше. В края на учебната година напусна училище. На всички им олекна, макар и да не казаха нищо, защото бяха твърде учтиви. Или пък изнервени. Каквото — такова.

II

Сега, в една слънчева октомврийска утрин, когато последното дихание на вирджинското лято витаеше във въздуха, Ъруин насочи наетата си кола — смотана колица Форд Фокус — към едно празно място на паркинга и спря сред пръски от чакъл. Това накара двете ченгета, които пушеха и си разправяха опашати лъжи зад ъгъла на затвора, да го изгледат на кръв. Ъруин им се ухили и им махна. Хич не му пукаше.

Слезе от колата и се огледа, а после се изплю по посока на табелата с надпис „Окръжен затвор“. Провикна се към ония двамата, засмукали „Марлборо“:

— Тая гадория ще ви убие, да знаете! — После докосна шапката си и им се ухили. — Само да си кажа.

По-младото ченге се взря в Ъруин над тъмните си очила, все едно не вярваше на очите си. По-старото се засмя.

— Ще го запомня — рече то. Всъщност Ъруин грешеше. На ченгетата им оставаха няма и два часа живот, ала пушенето нямаше как да е замесено в тая работа.