Библиотеката на Въглен връх

— Брат ми разправя друго, сър. А после му се случи нещо ужасно. Извинявайте, че ви накарах да ги попълвате тия формуляри! Да знаех, че сте вие, никога не бих! — Устните му трепереха. — Много извинявайте.

— Няма нищо.

— При кого идвате?

— При един на име Стийв Ходжсън.

Лицето на служителя се навъси.

— Убиецът на ченгето? Каква работа имате вие с него?

Ъруин, хитрецът му, намери изход.

— Не мога да говоря за това — излъга той. — Въпрос на национална сигурност.

— Сериозно?

— О, да! — Виждаше как братът на Роджърс му повярва напълно. Стана му малко съвестно. Не чак толкова съвестно, колкото ако беше продължил разговора, но все пак кофти си беше. — Да, сериозно. Строго секретно и прочие там дивотии, баси. Кажи на сержант Роджърс, че съм питал за него.

— Непременно, сър. — Той се поколеба. — Може ли… Ще може ли да ми дадете един автограф?

Ъруин прецени възможностите. Едната беше да попребие малко тоя до несвяст. Понякога вършеше работа. „Обаче обикновено като получат автограф, ме оставят на мира.“ Пък и фоайето бе фрашкано с камери за наблюдение.

— Да, разбира се.

Служителят му подаде папка с празен лист. Ъруин се подписа и му я върна. Братът на Роджърс пое автографа и с разтреперани ръце го прибра в едно чекмедже.

— Ще трябва да ви пратя в параклиса.

— В параклиса?

— Да. Стаята за посещения е пълна — освен ако не желаете да изчакате.

— В параклиса става. — Тоалетната сигурно щеше да е читава. Искаше само да излезе, да се махне от брата на Роджърс и от безкрайния парад на гадорията, който се спотайваше, разтреперан и алчен, под повърхността на неговите дрънканици.

III

Братът на Роджърс претърси чантата му и му взе оръжието, но му остави лаптопа и папките. Докато го претърсваха, друг служител се въртеше наоколо и шушнеше. Затова Ъруин не се изненада, когато трети тип — цял заместник-шериф! — му подаде пропуска за посетители и го поведе по дългия коридор към параклиса. „Сигурно е с най-високия чин в сградата“ — помисли си Ъруин и се стегна.

И, много ясно, щом стигнаха до стоманената врата…

— Аз, ъъъ… четох… четох оная книга, дето я написаха за вас. Попрочетох я. За онова, дето сте го свършили в… Как се произнася името на онова място?

— Натанз — отвърна Ъруин.

— Вярно ли е наистина, че…

— Не — отсече Ъруин. Можеше да изкара седмици наред, без никой да го познае, обаче имаше и дни, когато му се струваше, че с когото и да се сблъска и той има и най-слаба връзка с военните, той или е чел книгата, или е гледал филма, или е гледал онова по канала „Хистъри“. Денят се заформяше като такъв. — Пълна тъпотия. — „Да взема да си пусна брада ли?“

— А… Аз не чета много, но…

Ъруин влезе в параклиса и затвори вратата след себе си. Вътре се огледа. Работата му го отвеждаше сегиз-тогиз по затворите, но за първи път попадаше в затворнически параклис. Помещението беше към двайсетина стъпки на ширина и на дължина и без прозорци. Миришеше на боя. Бе очаквал редове от метални сгъваеми столове — сградата беше от тези — но вместо това видя шест бетонни пейки, застопорени за пода, всяка — достатъчно широка, че да побере трима-четирима души. Интересно, не се виждаха кръстове. Може би заради политическата коректност? Единствените истински предмети бяха най-обикновен чамов подиум отпред и картина в рамка на стената.

Като нямаше какво друго да прави, а не жадуваше да отпусне своя задник на средна възраст върху бетонна пейка, Ъруин отиде да разгледа картината. Не беше лоша, ама и добра не беше. Притежаваше елементарния, грубоват реализъм, характерен за средновековната иконография и затворническите татуировки. Дребен мъж с мургава кожа — Исус? Мохамед? Някой друг? — стоеше в центъра на картината. Слънцето зад него печеше и оставяше лицето му в сянка. Той протягаше ръце и благославяше пъстра сбирщина от хора и животни, събрани на светло. Светият пич и богомолците му бяха обкръжени от мрак.

Вратата на параклиса се отвори. Влезе тип на средна възраст с панталон в цвят каки и оплескана с брилянтин фланелка „Айзод“.

— Ти ли си Лефингтън?

— Казвай ми Ъруин. Да.

— Аз съм Лари Дорн.

— Да, здрасти. Къде е малкият? — Дорн беше общественият защитник на Стийв Ходжсън.

— Ще дойде. Помолих ги първо да ни дадат малко време. Исках да поговоря с вас.

— Разбира се — отвърна Ъруин. — С удоволствие. — Това беше лъжа. Бяха разговаряли по телефона няколко пъти. Дорн, по мнението на Ъруин, правеше впечатление на торба с лайна. Но той контролираше достъпа до тоя младок Ходжсън.

Докато Дорн преглеждаше документите, Ъруин се занимаваше да зяпа картината. На пръв поглед обкръжаващият мрак бе непрогледна чернилка, но от правилния ъгъл се забелязваше, че не, не беше точно така. Боята бе положена на пластове. Ако го погледнеш както трябва, в мрака се забелязваха фигури, може би дяволи, и…

— Всичко изглежда наред — рече Дорн.

— Да. На мен не ми дреме особено за вашето момче, ако това има значение. Единствената причина да разговарям с него е, че той може да знае нещо за един друг случай.

— Какво облекчение — заяви Дорн с преливащ от сарказъм глас.

— Не сте особено привързан към него?