Библиотеката на Въглен връх

— Не. Познавах детектив Майнър. Дъщерите ни понякога си играеха заедно.

— Проблем ли ще ви бъде да го защитавате?

Дорн сви рамене.

— Че какво ли има за защитаване? Намерили го пиян до несвяст, излегнат на масата в трапезарията на Майнър. Пушката, убила Майнър, била в ръцете му. По нея имало негови отпечатъци. — На Дорн като че му се искаше да удуши собствения си клиент. „За защитата работата хич не изглежда добре.“

— Само неговите отпечатъци?

— Не, и на Майнър също. И отпечатък от палец върху ключа за осветлението, който все още не сме установили чий е.

„Установили сме го — помисли си Ъруин. — Само че ти още не знаеш.“

— Друго има ли?

— Например?

— Например каквото и да е.

Дорн стисна уста и се замисли. После сви рамене.

— Да. Ето това. — Той се разрови в една папка и му подаде пачка снимки 20 на 25 см от местопрестъплението.

— Що карантия виси по тоя бюфет — установи Ъруин. — Знаем ли чия е?

„На Карълайн може би? Или на Лиса?“

— Все още очакваме резултатите от лабораторията.

— Обаче е извършено с пушка. Същата ли?

Дорн вдигна вежда.

— Добро око имате! Да не сте от съдебномедицинския?

— Не точно. — Беше убил много хора с пушка. — Ей това там, чини ми се, е парче от бял дроб. Не е на жертвата… — „Неговият бял дроб беше пръснат главно из кухнята“ — А пък тоя младок Стийв си е жив и здрав и си ходи наляво-надясно, тъй че сигурно и негов не е. Да сте се запитали за това?

— Не, не сме. За какво намеквате?

Ъруин въздъхна. „Тоя как го е избутал това следване по право?“

— Някой тръгнал ли е да търси тая негова тайнствена мацка?

— Коя? — попита Дорн. — Оная от бара? Той си я е измислил.

— Мислех, че имате свидетели, които са ги видели заедно.

— Имаме. Само че друго, освен тях нямаме. Ако тя някога е влизала у Майнър, не е оставила никакви отпечатъци от пръсти, от стъпки, даже и някой заблуден косъм! Знаете ли колко е трудно да минеш из нечия къща и да не оставиш никаква следа?

— Де да знам. Мъчничко ще да е. Обаче работата е там, че тя е оставила отпечатък.

Дорн се навъси.

— Шегувате се.

— Не.

— Кой, онзи на ключа за осветлението ли? Нямаше го в ИАСИПО — отвърна Дорн. Имаше предвид Интегрираната автоматизирана система за идентификация на пръстови отпечатъци на ФБР.

— Правилно — рече Ъруин. — Няма го. — Възнамеряваше да остави тази фраза да увисне във въздуха, натегнала от всякакви злокобни намеци за информацията, до която има достъп, но тъкмо тогава вратата на параклиса издрънча и се отвори. Това разочарова Ъруин. Развали момента, еба ти.

Още един служител влезе, приклещил в ръце кльощав бял мъж с къса кестенява коса. Ъруин разпозна Стийв Ходжсън по полицейската снимка. Служителят го бутна към Ъруин така, както се изхвърля чувал с боклук на сметище.

Ъруин го изгледа от горе до долу. „Това той ли е? Само това ли?“ Не беше точно младок, вече не. „Може би в началото на трийсетте?“ Облечен беше в оранжев затворнически комбинезон, избелял и оръфан по краищата. Татуировки не се виждаха. Не приличаше на наркоман, но очите му щъкаха насам-натам, будни и може би в лек шок.

Дорн кимна на охраната:

— Благодаря.

— Трябва да ви заключа вътре, господин Лефингтън, сър — рече охранителят. — Много съжалявам. Трябва да кажа обаче, че за мен е чест да…

— Няма проблеми — прекъсна го Дорн. — Благодаря.

Охранителят, вкиснат, че са го отрязали, затвори вратата.

Младокът Ходжсън незабавно заразпитва Дорн за някого си на име Пийти и дали Дорн е чул нещо за него. „Кой пък е тоя Пийти, еба ти?“ Отбеляза си го наум, но не ги прекъсна.

Дорн погледна пича, като да беше шибан идиот.

— Ти нямаш ли си по-големи грижи?

Ъруин забеляза отчаянието в очите на Стийв, но той успя да му попречи да проникне в гласа му.

— Да, знам. Само се питах дали…

— Добре де, добре. Приятелят ти се обади. Каза, че е взел кучето ти. Само това мога да ти кажа.

Ходжсън кимна и се поусмихна. Напрежението видимо го отпусна. Замъкна се до една бетонна пейка, тънките му сини затворнически пантофи се тътреха по лъскавия линолеум. Оковите не му оставяха кой знае какво пространство за движение.

„Обвинен в предумишлено убийство и единственото, за което го е грижа, е кучето му?“ Когато се приближи достатъчно, Ъруин се изправи и протегна ръка. Стийв като че ли се стресна, но след малко се пресегна, изпъна веригата и стисна леко дланта на Ъруин.

— Аз съм Ъруин — представи се той.

— Стийв Ходжсън. — Той се позамисли малко. — „Приятно ми е“ не е съвсем точно, но признавам, че съм любопитен. С какво мога да ви бъда полезен, господин…

— Аз съм Ъруин — повтори Ъруин. — Винаги ми казвай Ъруин. — При тези думи Стийв присви очи.

„Сигурно се пита дали го играя доброто ченге.“

— Надявах се да имам възможност да ти задам някои въпроси. Нещо против да те наричам Стийв?

— Не. То все тая. — Стийв се настани на една пейка. — Сигурно не ви се намира цигара, нали? Бих надънил един шут на бебето Исус за едно „Марлборо“.

— Съжалявам, не пуша. Тютюн за дъвчене? — Ъруин забеляза, че той отстъпи две-три крачки назад, за да си подпре гърба на стената. И Ъруин беше направил същото.

Стийв се замисли.

— Ще пропусна. Благодаря, все пак.