Библиотеката на Въглен връх

Фоайето на затвора си беше като на всяко друго правителствено здание, построено през последните двайсет години — стени от сгуриени блокчета, боядисани в светлобежово, тъмнобелезникаво или някакво такова, подове, застлани с линолеум — евтин, ама ега ти лъскавият — и сива чешма, която пускаше хладка вода с вкус на пикня. Ъруин все пак пи. Беше жаден, а и по-гадна бе пил.

Докато се оглеждаше из фоайето, той преброи поне половин дузина шмъркачи на метамфетамини в различни стадии на пристрастяване, двама пияници и едно рижаво хлапе, което, по мнението на Ъруин, го тресеше шибана шизофрения.

Той отиде до прозорчето под табелата с надпис „Регистратура за посетители“ и извади значката си.

— Ми аз съм Ъруин — подзе той. — От Държавна сигурност съм. Идвам при…

Служителят, дундест мъж в зелена униформа с надпис „Отдел Затвори — Вирджиния“ на единия джоб и „Роджърс“ на другия, изобщо не вдигна очи.

— Попълнете това — каза той и му бутна един формуляр през процепа в стъклото.

— Може ли да получа…

— Попълнете го — повтори представителят на властта. — И после ще си приказваме.

Ъруин въздъхна. Формулярът беше цели три листа, общо шест страници. Докато приключи, пред него се беше заформила бая длъжка опашка. Зае мястото си зад една дебелана с мръсни крака и кльощаво момиче, към шестнайсетгодишно, с кофти татуировка на Линърд Скинърд на гърба. Ъруин леко се изненада, като видя тая татуировка. Когато тази малката се е родила, Рони ван Зант е лежал в гроба от едно десетина години, ако не и повече. Но, замисли се той, за определен демографски слой Скинърд ще са вечни. Като Елвис или Дева Мария. Дебеланата имаше синче на име Били, изловено с един камион откраднато сирене.

Сирене?!

Излезе, че на Били му било за трети път да приема крадена стока и затова щели да го приберат на топло за бая дълго време. Мамичка ревеше шумно и безспир и току повтаряше разни неща като „Аз тия момчета ги възпитавах как си требе“. Кльощавото момиче неохотно й подаваше салфетки и чат-пат казваше нещо като „не знам изобщо какво си е въобразявал“, и покровителствено се тупаше по корема. Ъруин се догади, че някъде след шест месеца поредният обречен идиот ще заеме мястото на Били на паркинга за фургони.

Петнайсет обилно облени в сълзи и сополи минути по-късно той отново се намери пред гишето. Не си направи труда да приказва, само подаде формуляра и зачака присъдата. Като ветеран от Армията на бюрокрацията с тринайсетгодишен стаж бе почти уверен, че го е попълнил както трябва, но с един определен вид задници човек никога не можеше да е сигурен.

Дундестото ченге прегледа внимателно формуляра, всичките шест страници на трите листа. След малко кимна.

— Изглежда наред — рече той с явно разочарование. — Ще трябва да ми покажете два документа за самоличност, офицер… — Той млъкна и се вторачи във формуляра. — Лефингтън? Ъруин Лефингтън? — И за пръв път вдигна очи.

— Това съм аз — отвърна Ъруин и вдигна значката си.

— Да не би да сте… Не сте онзи Ъруин Лефингтън, нали?

„Их, мамицата му — помисли си той. — Почна се.“

Ако съжаляваше за нещо в тоя живот — а така си и беше — то бе, че даде на оная тъпанарка да напише книгата за него. По онова време това изглеждаше безобидно, обаче книгата доведе до филма. И когато филмът излезе, в него бяха натурили всичките й писания.

— Сигур не съм.

— Старшина Ъруин Лефингтън? Рота Б, втори батальон?

Ъруин само го погледна. За пръв път от сума ти време си припомни вкуса на прах и бездимен барут. Опита се да се вкопчи в образа на малкия Дашаен, в коледната картичка, но внезапно усети как се дави.

— Втори батальон на петнайсета дивизия?

— От доста време не съм там — рече Ъруин. Говореше много кротко. — Ако може просто да…

— Джим Роджърс ми е брат — каза дебелакът.

При тези думи Ъруин вдигна очи — вече не се давеше.

— Как е сержант Роджърс?

— По-добре, сър. Доста време беше голяма мъка, но сега се справя добре. Наскоро му се роди син, миналия май.

— Не ми викай „сър“. — И след малко додаде: — Как е кракът му?

— Прилично се придвижва. Поне сега. На Министерството по въпросите на ветераните му бе нужно доста време, докато го нагодят както трябва.

Новината, че Роджърс се справя добре, помогна. Мъничко.

— Брат ти е свестен човек — каза той. — Кажи му, че съм питал за него. А сега ако може…

— Сър, той ни разказа за вас — рече дебелият представител на властта. — Каза ни какво сте извършили.

Ъруин запристъпва от крак на крак. Подобни простотии неизменно го притесняваха. Мълчанието се проточи.

— Брат ти е свестен човек — повтори той.

— Брат ми казва същото за вас. Не, не е вярно. Казва, че сте велик човек. Казва, че сигурно сте най-добрият войник, обличал някога униформа, и кораво копеле, дето трябва да му извадят тапия за кораво копеле на туй отгоре. — Дебелият служител на закона го гледаше с изпълнени с обожание очи. Говореше с разтреперан глас. — Той казва, че сте му спасили живота — и неговия, и на всички…

— Благодаря! — изръмжа Ъруин. После по-спокойно додаде: — Всичкото това… Всичкото това много го раздухаха.