Библиотеката на Въглен връх

— Да. — Ъруин потисна порива да отдаде чест на Капитан Очевидност. Дорн му беше нужен. — Помагали са. Тая Кришнамурти е, кажи го де… управителката на банковия клон. Работила е там от над дванайсет години. Другите две са там от около година, всяка от тях. Никоя не се е гласила да фалира или някакви такива простотии. И ако са имали криминални досиета, нямаше да ги назначат на работа, на първо място. Обаче те направо си умират да я напълнят тая торба, не смятате ли?

Дорн кимна.

— Шантава работа.

Ъруин си помисли нещо, но не го каза на глас — „Май малко като пич, който десет години не си е навирал носа, в каквото не трябва, изведнъж да реши да извърши обир и да убие ченге?“. Или пък може би не. Но по-късно щеше да повдигне въпроса.

— Да, и аз си го помислих. Затова отидох да си поприказвам с тях. Изглеждаха достатъчно симпатични. Всички помнели къде се намират копчетата за алармата, не са изпаднали в паника, няма нищо такова, обаче нито една не е натиснала копчето.

— Казаха ли защо?

— Отначало не казваха. Увъртаха го като адвокати. Но след като успях да ги убедя, че няма да влязат в затвора, едната от по-младите проговори пред мен. Каза, че не е задействала алармата, защото „бях твърде заета да издирвам «бомбите» с боя и радиотрансмитерите“. Заяви го най-прозаично, разбирате ли? Попитах я защо й е да го прави и тя каза, че нямала представа. Склонен съм да й повярвам. — Ъруин се усмихна кисело. — Мистерия, еба ти. Ще бъда честен — блокирах. Затова и дойдох тук.

— Как така? — попита Стийв.

— Надявах се да ти хрумнат някои бляскави идеи.

— На мен?

Ъруин кимна.

— Прекарал си с нея повече време от всички. Нещо да ти е изскочило в ума от онова видео? Да ти е сръчкало паметта? — Ъруин му даде една минута да си помисли. Погледът му отново се отклони към оная изхакана картина. Силуетите в мрака бяха изрисувани с черно върху черно, но почти се…

— Нали не смяташ, че касиерките са в комбина с тях?

— Не — рече Ъруин. — Не смятам. Направих за тях каквото можах. Загубиха работата си, обаче не мисля, че ще ги съдят.

— И си сигурен, че жената от видеото е Карълайн?

— Отпечатъците съвпадат.

— Как откри името й? Съвпадащите отпечатъци биха ти дали връзка между двата случая, но за името ти трябва нещо друго.

Умно хлапе.

— Регистри за ражданията — обясни Ъруин. — Болничните.

Дорн присви очи.

— Не знаех, че това е технически възможно.

Ъруин сви рамене.

— Научавай всеки ден по нещичко, а? Аз съм Големият брат, повече или по-малко. Имам достъп до всякакви простотии, дето ти няма и да се сетиш за тях. Не можахме да намерим кой знае каква информация за нея обаче, а пък нашите компютърджии бая си ги бива. Как му викат, извличане на данни? — направи се на тъпчо Ъруин. Беше публикувал статии за извличането на данни.

— Чувал съм за това — рече Дорн. Ъруин беше почти сигурен, че лъже.

— Както и да е. Смисълът е, че тия задръстеняци почти винаги изравят по нещо. Обаче не и този път. Почти съм убеден, че останаха на сухо, защото след една определена възраст просто нищо не може да се открие за госпожица Сопаски.

— Какво значи „след една определена възраст“? — попита Стийв.

— Ами, докато навърши осем години, май толкова, тя фигурира в регистрите като всяко друго дете. Регистри за ражданията, имунизация, училище… — Той се поразрови в папката си, изкара една снимка и я бутна по масата. — Това са второкласниците на госпожа Гилеспи. Карълайн е на задния ред.

Стийв разгледа внимателно снимката.

Ъруин зачака крушката над главата му да светне, но не би.

— Нещо друго да забелязваш на тази снимка?

— А трябва ли?

— Може би не. Аз съм имал много повече време от теб да я разглеждам. И може да ми се привиждат разни работи. Но погледни момичето на втория ред, третото отдясно. Да ти напомня на някого?

Това отне на Стийв още няколко секунди.

— Дали… хлапето отзад прилича на другата участничка в банковия обир. Оная, дето им приказваше. Същият нос, същата форма на лицето…

— Да — потвърди Ъруин. — И на мен така ми се стори. Името на детето е Лиса Гарза. Опитвахме се да открием какви ги е вършила горе-долу от четвърт век насам. — Той се втренчи в него. — Нищо не открихме и за нея. Аб-со-лют-но нищичко.

Дорн подсвирна тихо.

Щом видя, че са готови, Ъруин им сервира коронното блюдо — снимка от вестник. Заглавието под нея гласеше „Побеждаваме лятната жега! Карълайн Сопаски, 7 г.‍, на свой ред се пуска по водната пързалка“. Ухилено момиченце без един преден зъб се спускаше по дълъг пластмасов улей сред ореол от искрящи водни пръски. Зад нея малка тълпа от деца се суетеше и си чакаше реда.

— А за тази какво ще кажеш? — попита той. — Да забелязваш нещо… — И млъкна. Подуши въздуха. Отначало не можеше да определи миризмата, а после успя. Кръв. Съвсем внезапно се върна в Афганистан. Посегна за несъществуващата пушка М-16.

В далечината чу женски писъци, после изстрел. Още два изстрела и басов, гръмотевичен смях.

А после — крясъци.

V

Трийсет секунди по-късно Ъруин чу как в ключалката изтрака ключ.

— Мамицата му!