Библиотеката на Въглен връх

Вратата се отвори и се показа братът на сержант Роджърс, коленичил на пода и обронил глава, а по бузите му се стичаха сълзи. Той посочи с лявата си ръка Стийв. Десницата му, забеляза Ъруин, беше счупена поне на две места.

— Той го направи — каза. — Моля ви! Имам бебе…

Ъруин имаше време само да отрази думите, когато главата на Роджърс избухна. Той се свлече на пода — краткият му тъп животец, за негово облекчение, беше свършил. А после една гад с най-безумния вид, мярвала се някога пред очите на Ъруин, прекрачи трупа и влезе в параклиса.

Беше бял, висок и мускулест, „здрав екземпляр“, както казваха едно време. Първата мисъл на Ъруин беше, че си е намазал тялото с червена боя като някое от ония племена в Колумбия. Не. Не беше боя. Кръв. Беше омазан в кръв от глава до пети. Тук-таме по него бяха залепнали и парчета плът. Две-три педи от нечие тънко черво висяха от рамото му.

Здравенякът въртеше тежест с формата на пирамида, прикрепена към края на дълга верига. На другия край на веригата висеше нож с размер на мачете, монтиран към дръжка от жълт метал. „Това бронз ли е?“ — хрумна му и едновременно с това: „К’во става, бе?!“. Отначало Ъруин отказваше да повярва на очите си, обаче тоя тип вярно беше облечен с балетна пачка. „Хммм — помисли си Ъруин. — Такова чудо не се вижда всеки ден.“

— Ештииийв? — произнесе грамадата. Погледът му сновеше между Ъруин, Стийв и Дорн и напомняше на Ъруин за предното оръдие на хеликоптер „Апачи“. Имаше странен акцент.

Ъруин не можеше да определи какъв. „С“-то звучеше по-скоро като „еш“ и твърде много разтягаше „и“-то.

— Ъъъ… Стийв? — попита Дорн. — Стийв ли търсиш?

— Недейте, адвокат — обади се Ъруин.

Едрият впери очи в Дорн.

— Ештиииийв?

— Това е той! — Дорн посочи Стийв.

Онзи се ухили на Дорн до уши. Зъбите му бяха кафяви.

— Ештииииийв?

Дорн закима с комично въодушевление — в този миг приличаше повече на куфеещ метъл, отколкото на адвокат.

— Да! — Той заръчка с пръст въздуха по посока на Стийв. — Той е!

— Адвокат, не мисля, че…

Бърз като пантера, грамадният се намери до Стийв. Той го обгърна с ръка и погали бузата му с острието на ножа. Професионалният поглед на Ъруин забеляза, че то е ковано на ръка. „И това също не е често срещана гледка.“ Изглеждаше много остро.

— Ештииииийв?

— Ъм, да — потвърди Стийв. — Аз съм.

Здравенякът продължи да прокарва ножа нагоре-надолу по бузата на Стийв, но не натискаше толкова силно, че да пусне кръв. После, с движение, толкова бързо, че погледът на Ъруин не успя да го проследи, тежестта в края на веригата смаза и отнесе долната челюст на Дорн. Тя буквално изчезна. Вероятно част от нея бе натикана в гърлото му, обаче останалото се пръсна насам-натам.

— Добромче — каза грамадата на Стийв. — Идваш.

По погледа на Дорн се разбираше как той осъзнава, че нещо е станало, но не и какво точно. Той посегна и полека заопипва долната половина на лицето си. Горе-долу, когато разбра, че нещо липсва, първите капки кръв закапаха по фланелката му. Очите му се разтвориха широко.

— ОООООООХ! — изстена той. — ОООООООХ! — Заподскача на пейката като детенце, което има пиш. — ООООХ! ООООХ!

И Стийв, и грамадата гледаха Дорн: Стийв — ужасен, а грамадата — с лека развеселена усмивка с трапчинки, цъфнали от двете й страни. След малко той започна да имитира подскачането на Дорн. Погледна Стийв и Ъруин така, както гледат мъжете, когато се смеят с приятели. Посочи Дорн и каза:

— Оох! Оох!

Стийв като че не забеляза. Очите му бяха вторачени в съсипаното лице на Дорн. Усмивката на едрия поувехна. Той се обърна към Ъруин. Видяното отново не му се хареса. Усмивката му угасна. Той сви рамене. Частица от секундата по-късно копието от другата страна на веригата проблесна и се заби чак до дръжката в очницата на Дорн. Острият му край изскочи от тила, жълт и окървавен. След пауза, продължила колкото Ъруин да забележи изящната сребърна верига, свързваща дръжката и китката на едрия, то проблесна пак. Дорн се строполи напред и главата му думна с трясък в бетонната пейка. Кръв и водниста течност потекоха от окото му и започнаха да се събират на локвичка.

Мълчанието сякаш беше оглушително.

Здравенякът се наслаждава на израженията им доста дълго. Намигна на Ъруин, а после развъртя отново тежестта, окачена на верига.

Ъруин разбра, че сега ще умре. После умът му — малкият му хитър ум, отнасял се тъй любезно към него през всичките тези години — пак се задейства. Той огледа нелепото облекло на мъжа — кафяви мокасини с отрязани върхове, лилава пачка… пачка! Баси!… Бронежилетка, сигурно израелска, и червена вратовръзка. Сети се за жената, извършила банков обир по хавлия и каубойска шапка.

— Я кажи — рече той. — Случайно, да не би да познаваш една мацка на име Карълайн?

Грамадата вдигна вежда изненадано.

— Карълайн? — Въртенето на веригата се забави. Само мъничко.

Ъруин, чиито инстинкти бяха ошлайфани до най-фина острота от десетилетното вземане-даване с убийци, се сети, че номерът е да не проявяваш паника. „Ако забележи страх, това ще го възбуди.“

— Да — каза той небрежно. — Карълайн. И Лиса също.

— Карълайн кажш?