Библиотеката на Въглен връх

— Ъ? — Той сложи длан на ухото си. — Я пак, приятел?

— Карълайн… кашваш. — Той размаха ножа, за да подчертае казаното.

С вързан на възел стомах, който му напомняше за единствения му опит за дълбинен риболов, когато хвана „ей толчаво нещо“, Ъруин каза:

— Да бе, ние с Карълайн се знаем от страааашно много време. Като ми е казала веднъж, все едно ми го е казала хиляди пъти: „Ъруин, ако някога нещо ти потрябва, каквото и да е, само трябва да ми кажеш името — Карълайн — и веднага ще дотичам!“ Големи дружки сме си ние с Карълайн.

Едрият объркано си набръчка физиономията.

— Карълайн?

— Да бе, Карълайн — кимна Ъруин.

Грамадата присви подозрително очи.

— Нобунунга?

— Да бе, да. Нобунага. И той също, да.

И веднага разбра, че е казал не каквото трябва. Не Нобунага, а Нобунунга! Их, мамицата му. Очите на едрия се присвиха и той отново завъртя пирамидата. Ъруин си мислеше: „Като я метне, се извъртам надясно, извъртам се надясно и награбвам веригата, ако мога, обаче той е толкова бърз, еба ти…“

Здравенякът примигна и се наведе напред, набърчил чело. После очите му се облещиха и напомниха на Ъруин как изглеждаше братът на Роджърс, когато разпозна името на Ъруин на формуляра. Той го посочи с пръст.

— Ти… Ъруин?

— Ъммм…

— Натанз? — Едрият се хвана за рамото, все едно е ранено, а после се направи, че стреля с автомат, размахва го насам-натам и еднолично потушава атака на далеч превъзхождаща го войска.

Ъруин обмисли отговора му в светлината на израелската бронежилетка и очевидната невменяемост на тоя тип. „Абе, майната му“ — помисли си той.

— Да. Натанз.

Едрият вдъхна, спря да върти пирамидата, а после изведнъж зае нещо като щатската военна стойка „мирно“, ама не съвсем — разкрачът му беше бая по-широк, а гърдите му стърчаха малко прекалено за войник. После изправи копието в лявата си ръка в идеален вертикал — парадна стойка „свободно“? — вдигна десница, свита в юмрук, и се думна с нея по гърдите. След това произнесе нещо на език, нечуван досега от Ъруин.

Ъруин нямаше намерение да му отдаде чест в отговор — не и на тоя! — но отново кимна. „Пак такъв ден!“

Надолу по коридора чу тракането на куршуми, сипещи се по застлания с плочки под, тиха ругатня, далечно прищракване на пушка. „AR-15, сигур. Ченгетата още се мъчат да оказват съпротива.“ И Ъруин, и здравенякът погледнаха към вратата. Здравенякът се намръщи — гледката навън не му допадаше. А после просто ей така изтресе Стийв в ченето. Стийв се свлече, замаян, но не и напълно изключил. Едрият го метна на рамо и двамата изчезнаха в коридора.

Ъруин чу изстрели, после писъци, а сетне басов, гръмотевичен смях. Чувстваше се жив така, както не се бе чувствал след Афганистан. Във вените му туптеше енергия. Той стана и тръгна да си търси пушкало.

Онази, която чу откъм коридора — да, AR-15 беше! — бе цялата разкривена. Намери един пистолет в съблекалнята, но грамадата вече си беше отишъл. Стийв бе изчезнал с него. Ъруин проследи по коридора кървавата диря на боси стъпала. Блиндираната врата беше отворена и запречена от дебеланата с мръсните крака. Дупка колкото дланта му зееше в гърдите й. През нея се виждаше голям кръвоносен съд, сигурно аортата й, разкъсана на парченца.

Кльощавото момиче с татуировка на Скинърд, очевидно невредимо, коленичеше до нея и се взираше надолу с озадачено изражение.

— Бев? — повика то. — Бевърли?

Ъруин си помисли дали да не каже на кльощата, че Бевърли е при Рони ван Зант и Елвис, но не беше сигурен как ще се приеме това. Затова се задоволи само с потупване по рамото.

Фоайето беше залято в кръв. От металните столове, от лампите, от плота висяха черва. Подът бе осеян с дебели отломки от бронирано стъкло. И преди го беше виждал да се чупи — само веднъж, когато един снаряд с обеднен уран, изстрелян от А-10, тресна иракска лимузина. Прекоси фоайето — проверяваше пулса на всички подред, ама никой нямаше. По-старото ченге, което бе видял да пуши навън, беше обезглавено. И да беше главата му някъде тук, Ъруин не я виждаше.

Стоя над мъртвото ченге една дълга минута, стиснал устни, замислен. На запад проблесна светкавица. Някой пищеше във фоайето. Той се наведе, бръкна в предния джоб на ченгето, извади оттам пакет „Марлборо лайтс“ и запалка „Бик“ и тръгна обратно към параклиса.

Щом влезе вътре, затръшна вратата с ритник. Избра си място, където можеше да наблюдава картината, и се приплъзна надолу по стената, докато задникът му тресна пода. Бръмченето на флуоресцентните светлини му напомни за облак мухи около труп. След няколко минути щяха да екнат сирени, да заприиждат линейки, барети, репортери. Изтръска една цигара, запали я, дръпна силно и се наслади на ударния прилив на никотин.