Библиотеката на Въглен връх

Дрезден сбърчи чело. По принцип той никак не обичаше човеците, а Аблаха бе враг на Бога. Но всяка нощ, прекарана под тези непознати звезди, Дрезден се бе молил, докато заспи. Не се жалваше от сполетялата го участ, не протестираше, че така му се отплащат за пожизненото благочестие. Нищо не искаше за себе си. Молеше се само на малкото му да се даде шанс да поживее извън тази клетка. Всяка нощ Дрезден молеше Бога да сбъдне тази негова молитва, да я откупи със собствения си живот. Не можеше да се досети каква връзка можеше да има случващото се… но Богът го бе изненадвал и преди.

Дрезден приседна, вдигна предна лапа и я близна бързо. Това бе жест на уважение, макар и не точно приветствие с добре дошъл.

Противно на нрава си, беше любопитен да чуе какво има да му каже този човек.

III

— … и лъвът, копелето му, тупна на няма и метър и половина от мен, не се бъзикам — разправяше Маркъс. — Беше бесен! Ако третият ми изстрел не го беше улучил точно дето трябва…

— Вярно ли? — попита Алиан.

— Вярно.

Горичката, сред която бяха, трябваше уж да изглежда дива. Отдалече горе-долу го докарваше. Отблизо — не чак толкова. Дори и да зарежеш цветните лампички, които отбелязваха пътеката, нещо в нея ти подсказва: „ландшафтна архитектура“. Твърде равномерното разпределение на палмите или нещо от сорта. Но, дива или не, оградената със зид гора на Маркъс се ширеше навред. Тя съвсем не чуваше шума от купона.

— Та значи, след като големият лъв заспа, отидох и подбрах лъвчето. Тя тогава беше ей тонинка. И като я подбрах, чух кански рев и ей ти я и мама, погнала ме е.

— И ти какво направи?

— Ами, оставих малкото. Но беше късно. Мама беше коварна гад — беше се промъкнала много по-наблизо от таткото, а всичките ни упойващи пушки бяха празни. И затова един от местните вади една пушка и я застрелва.

— Аууу! Застреляли сте я? Тя само е пазила малкото си!

— Да, застреляхме я! Тя се гласеше да ми сръфа гъза. И пак добре, че я застреляхме. Падна върху един от пичовете, дето ни мъкнеха палатките, и му откъсна цялата ръка, преди да умре. После чух, че се наложило да я ампутират.

Като че лицето леко издаде чувствата й.

— Спокойно де, аз му дадох пари. — Маркъс я погледна. — Какво?

— Нищо — отвърна тя. А после с надеждата да сменят темата додаде: — Това преди колко време беше?

— Ммм… това май беше месец след като турнето ми свърши, значи сигурно вече ще стане година. Нага — тя беше малкото — много порасна. В къщата имам моя снимка как съм турил крак върху татко й и я държа. Сега гони деветдесет кила, а още не е пораснала съвсем!

— По дяволите. А таткото колко тежи?

— Някъде към сто и осемдесет кила. Наложи се четирима души да го вдигат. Дванайсет часа по-късно всичките летяхме обратно към Кънектикът.

— Позволяват ти да внасяш лъвове?

— Имам разрешение. Това тука е зоопарк.

Алиан се огледа и потръпна. Тревата действаше, обаче кофти. Гората, плод на ландшафтна архитектура, изглеждаше много тъмна и гъста. Вече съвсем не чуваше купона. Кой знае защо се сети за Мае, майка си, за последното им скарване. Алиан беше дошла от града на гости, но не си бе донесла достатъчно дрога. След два дни изпадна в абстиненция. Не можеше да си контролира червата, отмаля. Гушеше се на постелката, където бе спала като дете, потеше се и трепереше. Мае й донесе купа фейжоада, чаша вода, мокра кърпа. Лицето й, огряно от свещта, излъчваше мекота и състрадание. Спомни си каква обида се изписа по него, когато изби купата от ръцете й. Не искаше храна. Не от храна имаше нужда. На другата сутрин замина, без да се сбогува, избяга в Сау Паулу при светлините, нощните клубове и мъжете, които й даваха подаръци, ако правеше разни неща с тях. Тя нямаше нищо против. Всичко беше по-добро от това да остарееш в проста колиба на края на Пантанал и да си пропилееш живота като Мае. Но тук, в тъмното, отново си спомни лицето й.

— Да се връщаме — каза Алиан. — Ъъъ, студено ми е.

— След малко. Почти стигнахме. — След няколко крачки пътеката излезе на една поляна. Той отвори една вратичка в нещо, което приличаше на дърво, и изведнъж светлина обля поляната.

— А! — Тя примигна. — Каква е тази постройка?

Приличаше на градинска барака, само че покачена на кокили.

— Курник — отвърна той. — Зоопичът каза да я туря чак тука, та кокошките да не могат да подушат лъвовете. Щото яко се дразнят.

Също като кърпите и мраморното фоайе, и вратата на курника беше белязана с инициалите на Маркъс, изписани със староанглийски шрифт със заврънкулки.

„На кокошарника?!“

— Palhaco — каза тя гласно, по-силно, отколкото възнамеряваше.

— Какво?

— Нищо. — Тя му пусна най-хубавата си усмивка на момиче от кориците на списанията.

И Маркъс й се усмихна.

— Ето, вземи това. — Той й подаде дълъг бамбуков прът, на чийто връх бе прикрепено тънко въже.

— Това за какво е?

— Казах ти — отвърна той. — Отиваме на риболов. — Ухили се. — По-добре вземи да изчакаш тук навън. Вътре доста смърди. — Малко по-късно чу дива какофония откъм бараката: четири части сърдито кудкудякане, една част бясна рап звезда.

— Ела тука бе, лайненце такова!

Грак, пърхане, кудкудякане.

— По дяволите!