Библиотеката на Въглен връх

Малко по-късно Маркъс стана член на един доста малоброен клуб. Нямаше представа колко хора са станали непосредствени свидетели не на едно, а на две лъвски нападения, но според него броят им беше от малък по-малък. „Гангста, мило“ — помисли си той и се подмокри.

На около двеста метра оттам той чуваше купона да тече. Някаква мацка с тежък акцент от Бронкс повтаряше ли, повтаряше „Боже мой!“. Гласът й се набиваше в ушите му като шиш за лед. „Баси как си мразя приятелите“ — помисли си той. — Бах го. Зарязвам я тая работа. Край с тия тъпотии, рап звезда и прочие. От утре постъпвам в училището за пилоти. Рапът никога не е бил първата му любов. Рапът го завлече, един вид, след едно шоу за таланти в гимназията. „Щом Дейвид Лий Рот може да е парамедик, то и аз мога да съм пилот.“

С окървавена муцуна лъвът вдигна очи от тялото на Алиан и изрева.

Маркъс писна. Усети как боксерките му изведнъж натежаха. Бързо стреля три пъти с пистолета и разпръсна пръстта надалече от лъва. Вонята на лайната му напои топлия нощен въздух.

Маркъс изпъшка, щом се сети за закритото помещение. Входът беше от другата страна на лъвските ями — навес от сгуриени блокчета колкото шкаф, изграден, с цел да не вали дъждът стълбището. Вратата към навеса бе от дебела стомана и никой лъв не би могъл да я раздере.

„Вътре ще съм в безопасност.“

Без никакво двоумене Маркъс обърна гръб на Алиан, скочи от пътеката и спринтира в тъмното. Изисканите лампички покрай пътеката угаснаха. Входът към стълбището бе доста далеч от нея, скрит зад висок плет, заобиколен от храсталаци. Маркъс не го видя навреме, вряза се в металната врата и си сцепи устната. Но дори не забеляза. Ужасно видение засенчи болката в устата му — връзката с ключовете, закачена на една закачалка в кухнята.

— А, не! — възкликна той. — Не, не, не!

Затърси дръжката на вратата, убеден, че е заключена. Но щом я напипа, тя се завъртя лесно.

— Благодаря ти, Господи! — прошепна той и отвори. — Благодаря ти, благодаря…

А после изпищя — колкото от ужас, толкова и от изненада.

Точно зад вратата, на най-горното стъпало, стоеше човек. „Препречил ми е пътяаааа!“ — помисли си Маркъс. Дори и мислите му сега бяха стенания. Времето като че течеше страшно мудно. Типът беше грамаден, и на ръст, и на мускули, но… — „еба си работата!“ — беше облечен с бледолилава пачка.

„Как, по дяволите, е влязъл там!“ А после, по петите на тази мисъл — „Пачка?!“. Маркъс за кратко се замисли дали не сънува. „Няма значение.“ Важно беше само това, че онзи му е препречил пътя. Маркъс вдигна лявата си ръка, за да бутне мъжа настрана, като едновременно с това вдигна и дясната, за да го заплаши с пистолета. „Ще го заплаша, ама друг път — помисли си Маркъс. — Ще го застрелям, ако…“

Внезапно избухна ярък взрив от движение. Той усети някакъв натиск върху пръстите си, които стискаха пистолета, а после се намери по задник на земята. Погледна надолу и видя, че безименият пръст и кутрето му са увиснали под странен ъгъл. От кутрето му стърчеше отломка от кост. Щом видя това, усети и първия болезнен спазъм.

Погледна нагоре. Мъжът с пачката оглеждаше пистолета на Маркъс. Извади пълнителя и го завъртя между пръстите си, подобно на жеста, завършващ номера на някой фокусник.

Той му се ухили. Зъбите му бяха много потъмнели, почти черни. Излезе от стълбищната шахта, забиколи и мина зад Маркъс, като мимоходом хвърли в скута му незаредения пистолет.

Още един мъж, този — чисто гол, се изкачи по тъмните стълби.

— Вие от купона ли сте? — На Маркъс му хрумна, че някой може да е сипал нещо в коктейла му с вино. „Това е то! На бас, че Джей Би е пуснал от онова пи си пи в моя бейбери физ. Добрият стар Джей Би. Имаше да се смеят на това после! — Дано не сте се опъвали отзад там долу! Не ща педали да ми осират…“

— Шшт! — обади се женски глас в мрака. — Там навън бродят лъвове.

Маркъс зяпна, после затвори уста. Забележката не беше неразумна. Когато отново заговори, тонът му бе омекнал.

— Кои сте вие бе, еба ти?

Жената излезе напред.

— Аз съм Карълайн. Това е Майкъл. Това е брат ми Дейвид.

— Да, здрасти, мноу мий приятно, а сега ми подайте една ръка, да му се не види, та да можем да слезем в…

Тя поклати глава.

— Не.

— Как така не? — Хрумна му нещо. — Еййй… Да не би вие да сте ми пуснали лъвовете?

— Ние.

— Защо, по дяволите… Вие луди ли сте? Да не сте от Пета?

Тя поклати глава.

— Не знам какво е това. Не.

— Няма значение, баси. Само ми се махнете от пътя.

— Не.

— Както ви е угодно. — Той се подпря с дясна ръка на земята и се приготви да стане. „Ако тая кучка ми препречи пътя, ще я съборя на…“ — Една сянка падна върху него. Маркъс вдигна очи.

— Опиташ ли се да слезеш долу, Дейвид ще ти причини болка — каза тя. — Може би само мъничка, а може би страшна. По-добре не пробвай.

Маркъс изгледа грамадния от горе до долу, като преценяваше шансовете си. Раменете му се свлякоха.

— Какво искате?

Всичката борбеност се бе изпарила от гласа му.

Дейвид се усмихна.

— Трябва да ти предам едно съобщение — каза жената.

— От кого?

— Съобщението е от Дрезден.

Отначало си помисли, че тя говори за града.