Библиотеката на Въглен връх

Щом видя Стийв, той сложи ръка на рамото на една жена, седнала на дивана. Тя имаше мръсна руса коса, офъкана късо както дойде. Облечена беше в нещо подобно на горната половина на цял черен бански, префасониран в спортен сутиен. Тя покри с длан ръката на мъжа и преплете пръсти в неговите.

Щрак. Драс. Щрак. В най-тъмния ъгъл на стаята една жена седеше на пода, подгънала колене под брадичката си. Скелетоподобни ръце стърчаха от останките на апокалиптично мръсна сива рокля. Около главата й бръмчаха половин дузина мухи. Пред погледа на Стийв тя отвори капачето на запалка „Зипо“. Щрак. Запали я. Драс. Пак я затвори. Щрак.

Очите й нито за миг не се откъснаха от пламъка. Вече притеснен, Стийв подскочи, когато в стаята влезе още едно лице. Моментално разпозна коледния пуловер и колоездачния клин.

— Ти! — Кокалчетата му изпукаха, щом ръцете му се свиха в юмруци.

Карълайн притисна пръст до устните си.

— Шшт! — Тя посочи окървавения мъж с пачка, спящ на пода между ножа и сладките, а после посочи с показалец през рамо към кухнята.

Стийв отвори уста да й кресне, но после погледна дремещия убиец и кимна. Заобиколи дивана на пръсти възможно най-тихо. Двойката стана и тръгна подире му. Жената със запалката я отвори — щрак, драс, щрак.

В кухнята имаше още един човек — възрастна жена, и тя месеше тесто. Стийв леко се изненада от това, че беше облечена нормално — макси пеньоар от мек вълнен плат, поизбелял, но чист, и пантофи.

— Здравей! — заговори тя полушепнешком. — Аз съм Юнис Макгиликъти. Искаш ли канелено рулце? Тъкмо ги извадих от фурната.

— Стийв Ходжсън. Приятно ми е да се запознаем. — Сепна се, като осъзна, че това си беше самата истина. За разлика от другите, тя не приличаше на човек, който би държал окован мъж в мазето си. Мина му през ум да й благодари за това, но размисли, след като не можа да измисли деликатен начин да го изкаже. — Да, ще е чудесно да хапна едно канелено рулце.

Старата дама се усмихна доволно и посочи една тава.

— Кафето е там.

Стийв грабна една чаша от дървената закачалка и си наля.

— Здравей, Стийв — каза Карълайн, една идея по-силно от шепот.

— Здрасти! — Попрекали с ведрината в поздрава.

— Това е госпожа Макгиликъти. Тя говори английски.

— Да. Да, несъмнено.

Карълайн посочи с палец двойката зад гърба й.

— Това са Питър и Алисия. Те не говорят английски. Или поне не особено.

— Ами онзи едрият във всекидневната?

— Това е Дейвид. И неговия английски никак не го бива.

— А другата? Онази, дето не спира да си играе със запалката?

— Това е Маргарет.

— И не говори английски?

— Тя надали говори някакъв език. Почти дума не обелва.

— Може ли да те попитам нещо?

— Разбира се.

— Сещаш ли се за някаква причина да не награбя някой от тия кухненски ножове и да не ти го забия във врата, еба си?

Карълайн стисна устни и се замисли.

— Може да опръскаш с кръв канелените рулца.

— Майтапя се, но само отчасти.

— Добре — каза тя. — Не е като да не е оправдано. Разбирам защо може да си се поразстроил.

Гневът му избухна. Стийв метна поглед към ножовете, вече почти на сериозно.

— Да съм се поразстроил?! — изсъска той. — Ти ме натопи за убийство! На ченге, еба си! Обсъждаха смъртно наказание, Карълайн! Смъртоносна инжекция, еба си. Цял живот в затвора! Ако извадя късмет!

— По-тихо, ако обичаш — каза Карълайн. — Хич не ти трябва да будиш Дейвид.

„Не — помисли си Стийв, щом се сети за полюляващото се черво, провесено от тавана пред затворническия параклис. — Като че не ми трябва.“

— Добре! — изшушна той яростно. — Така си е. Защо тихичко не ми обясниш поради какво трябваше да ми причиняваш това? С какво съм те ядосал?

Карълайн трепна.

— Нищо — отвърна тя. — Не ти се сърдя. Това пък е най-последното нещо. — Тя се подвоуми. — Има си основателни причини за всичко това, доколкото думата ми важи пред теб. Не мога да навляза в подробности, но наистина съжалявам. Разбирам защо това може да е малко… неприятно.

— Неприятно! — удиви се Стийв, неспособен да повярва, че е чул точно това. — Е да, може и така да се каже. А може да се каже и че ти трайно и напълно ми съсипа живота. И аз малко нещо предпочитам тази версия.

Карълайн завъртя очи.

— Стига с тия мелодрами. Вече не си в затвора, нали така? — Тя посочи подноса. — Вземи си още едно канелено рулце, вкусни са.

Госпожа Макгиликъти погледна през рамо.

— Вземи си, миличък.

Стийв усети как сърцето му кипна.

— Мелодрами? — Ръката му неволно посегна към наредените кухненски ножове. — Мелодрами?!

— Успокой се — прикани го Карълайн. — Не е чак пък толкова зле.

— Кое не било толкова зле, казваш?

— Тихо, Стийв. Млъкни за малко и ще ти обясня. Имам план. Ако ми свършиш една дребна услуга, мога да пропъдя всеки един от тези дребни проблеми, които ми спомена.

— Нима?

— Аха. — Карълайн затършува из хладилника и извади пластмасова бутилка портокалов сок, отвинти капачката и я вдигна към устата си.

— Чашите са там, милинка — обади се натъртено госпожа Макгиликъти.

— Извинявам се. — Карълайн си взе чаша. Стийв се замисли.

— Можеш да премахнеш обвинение в убийство? Дело за смъртно наказание?

Карълайн си наля портокалов сок и отпи глътка.

— Аха.