Библиотеката на Въглен връх

— Госпожо, на този свят има точно трима души, упълномощени да използват паролата, която ми съобщихте току-що, и случайно аз зная, че вие не сте сред тях. А сега, ако не ми кажете точно коя сте и откъде разполагате с тези пароли, ви очакват изключително сериозни неприятности. При всички случаи по-далече по веригата вие няма да бъдете допусната. — По линията се чу леко изщракване.

— Мисля, че проследяват обаждането — заяви Стийв и му се стори, че забележката му е ценна.

— Тихо! — сряза го Карълайн и се обърна към Рейчъл. Двете проведоха разговор. Звученето му напомняше на Стийв за препирня между тропически птички. — Господин Хаман, моля, извинете ме за безцеремонността. Изглеждате порядъчен човек, но нямам време. Знам къде е бил президентът в нощта на 28 март 1993 година. Знам защо Алисън Мейджърс в днешно време така си трае. Имам достъп дори до снимки. Ако след една минута не разговарям със самия президент, ще затворя. Следващото ми обаждане ще бъде до „Вашингтон Пост“.

Последва кратка пауза, може би две секунди. Хаман не си направи труда да блокира звука, просто остави слушалката. Стийв чу как врата се удари в стената. Последва кратка тишина, далечна суматоха. После чу Хаман да казва „Изнесете се. Веднага. Стаята ни трябва“. После се чу как се затвори врата, и след това:

— Президентът на телефона.

„Охо! — помисли си Стийв. — Това не го чуваш всеки ден!“

Отхапа от канеленото си рулце. Третото. „Вярно си ги бива.“

Карълайн се усмихна.

— Как сте, господин президент? Извинете ме за наглостта, но се боя, че обстоятелствата са необичайни. Името ми е Карълайн Сопаски.

Последва продължително мълчание.

— Боя се, че не…

— Баща ми се казва Адам Блек.

Мълчанието този път се проточи много дълго.

— Бихте ли повторили, моля?

Тя повтори.

Нова пауза, този път по-кратка.

— Има много мъже на име…

— Да, но моят баща е онзи Адам Блек, споменат в папката, която ви чакаше на бюрото ви в деня, в който поехте поста. Жълтеникавият документ, написан от господин Картър, мисля? Спомняте ли си го?

— Спомням си го — отвърна президентът с отпаднал глас.

— Отлично. Очаквах, че може и да си спомняте. Бихте ли желали да разберете какво се е случило с единицата военновъздушно оборудване с номер 11 807-А1, отпечатан с шаблон отстрани? Мога да ви кажа съвсем точно. Аз бях там.

Президентът издаде хриплива въздишка.

— Разбирам. — Едва говореше. — Аз… Тоест, доколкото бях разбрал, по договореност съществуваше условие да не се допуска никакъв контакт между…

Карълайн се изсмя.

— Така ли му викате? „Договореност“? Ужасно велико от ваша страна, не е ли така? Доколкото аз си го спомням, баща ми каза на господин Картър да се погрижи повече да не му досаждат. Господин Картър му отвърна, че с удоволствие ще се погрижи за това и непременно да му се обади пак, ако може да помогне с нещо. Баща ми каза, че ще се обадим. И сега аз се обаждам. Адам Блек би бил много благодарен, ако му помогнете малко. С една дребна услуга.

— Услуга?

— Да. Доколкото разбирам, вие имате правото да помилвате престъпници. Права ли съм?

— Имам…

— Отлично. Ще ви изпратя подробностите. Благодаря ви, господин пр…

— Ако обичате, госпожо… Мога ли… мога ли да ви попитам от какъв характер е престъплението?

Карълайн дълго не отговори. А когато най-сетне се обади, заговори по-студено:

— Защо това да има значение?

— Това, ъъъ, би могло да има отношение към…

Карълайн въздъхна.

— На въпросния човек все още не са му предявили обвинения, но ми казват, че е само въпрос на време. Инцидентът се върти около убийството на полицай. Вероятно е също да има и съпътстващи обвинения — влизане с взлом, обир, неща от подобен характер. А, да, и бягство също. Вчера той напусна затвора без разрешение. Има и загинали. Предполагам, че и това влиза в престъпленията?

Президентът, бивш редактор на харвардския „Правен преглед“, се съгласи, че сигурно влиза.

— Но ние сме загрижени главно за обвинението, по което го грози смъртно наказание.

— Смъртно наказание — повтори президентът с безизразен глас.

— Да. — Карълайн се поумълча. — Но ако това облекчава болката от ужилването, случайно знам, че обвиненият човек е напълно невинен. Знам го с абсолютна сигурност.

— Как, ако мога да попитам?

— Защото убиецът на детектив Майнър съм аз — отвърна Карълайн. — Господин Ходжсън присъстваше, но… изобщо не подозираше, че се случва нещо подобно. Ако оставим настрана правната страна на нещата, той е напълно невинен.

— Разбирам — каза най-сетне президентът. — Но дори и да е така, госпожо Сопаски, политически това би могло да бъде много…

— Доколкото разбирам, когато сте поели поста, наред с другото са ви информирали и за една папка с кодово име Студен дом. Папката беше поръбена с червени и сини райета. Беше дебела около два пръста и направо пращеше от неполучили отговор въпроси. Права ли съм?

Президентът не промълви много дълго.

— Как е възможно да знаете за това? — изсъска той.

Карълайн се засмя.