Библиотеката на Въглен връх

— И как, ако смея да попитам, възнамеряваш евентуално да го свършиш това?

— Я ми дай едно от тия канелени рулца и си дръпни стол. Ще ти покажа.

II

Карълайн стана и потъна навътре в къщата. Докато я нямаше, Стийв отиде до хладилника да провери за кока-кола. В основното отделение имаха само диетична, но в отделението за зеленчуци мярна нещо приблизително в същия оттенък на червеното като кутия кола.

Миг по-късно Карълайн се прокрадна зад гърба му.

— Стийв, това е…

— Чакай малко — прекъсна я той, втренчен в отделението за зеленчуци. — Това сърце ли е?

„Кутия кола определено не е.“

Карълайн дълго не отговори.

— Моля?

— В този плик тук. В хладилника. Сърце ли е? Сърце на човек? Като че в хладилника ти има човешко сърце, Карълайн.

— Ъъъ… не. Тоест да, сърце е. Но не е човешко. Кравешко е. На бик. Дейвид щеше да готви ордьовър за един гост, но на него му се наложи да отмени гостуването.

— А, не. — Стийв се обърна. — Не може да е от бик, прекалено е дребно… А!

До Карълайн бе застанала руса жена, която Стийв не бе видял досега. Три деца, бледни и безмълвни, се бяха прилепили до кръста й. По шията на едното от тях, момченце, имаше грамадни лилави синини. Челото на момичето до него бе прорязано дълбоко.

Стийв коленичи пред децата.

— Деца, добре ли сте? Да ви… боли нещо? — Той посегна да докосне ямата в черепа на момичето. То се сви и се дръпна.

— Те говорят само с майка си — обясни Карълайн. — Стийв, това е Рейчъл.

— Баси и шантавата работа. Какво е станало с главата на момичето, по дяволите?

— Ъм, злополука. Падна. От колелото. — А после изшътка: — Нищо не казвай, Стийв! Ще я смутиш.

— А момчето?

— Футбол — отвърна най-сериозно Карълайн. Момчето надникна иззад кръста на майка си и леко кимна.

— Хммм. — Той посочи Рейчъл. — Ами тя? Не говори английски?

— Не говори — потвърди Карълайн. Двете с Рейчъл си поговориха на някакъв леко напевен език. Звучеше като незаконната рожба на виетнамския от бой на котараци.

— Какво прави тук тогава?

— Рейчъл я бива по тайните — отвърна Карълайн, вдигна телефонната слушалка на госпожа Макгиликъти и я постави на кухненската маса. — Все още искаш да ти оправя неприятностите със закона, нали така?

Стийв погледна сърцето в отделението за зеленчуци, отвори уста, а после я затвори така, че зъбите му изтракаха, и захлопна вратата на хладилника.

— Да, ако обичаш.

— Тогава нека се чува високо. — Карълайн посочи телефонната слушалка.

— Какво?

— Та всички да чуват.

— А… Разбира се! — Той поогледа телефонната слушалка, а после натисна копчето на високоговорителя.

— А сега й задействай указателя.

— Какво?

— Където им казваш име и те ти дават номера.

Стийв набра три цифри.

— Град? — изрече механичен глас.

— Вашингтон.

— Раздел?

— Телефонен номератор на Белия дом.

Стийв вдигна вежда.

Машината забърбори номерата. Когато попита Карълайн дали иска да я свърже срещу допълнителна такса от петдесет цента, Карълайн отвърна „да“. Телефонистката вдигна на третото позвъняване.

— Казвам се Карълайн — представи се тя. — Бих искала да ме свържете с президента.

— Фамилията ви, ако обичате?

Карълайн намръщи чело.

— Не знам точно. Има ли значение?

Телефонистката отвърна с досада:

— Съжалявам, госпожо. Президентът в момента не е на разположение. Ако искате да оставите съобщение, ще се погрижа да…

С мен той ще разговаря — заяви Карълайн. — Подгответе се да удостоверите истинността на това. Днешната парола е „гръм“.

— А! — възкликна телефонистката. — Изчакайте. Ще ви свържа.

— Да не би да е Сопаски? — Стийв си спомни какво му бе разказал Ъруин.

— Какво?

— Фамилията ти. Да не би да е Сопаски?

Карълайн се позамисли.

— Всъщност да, това ми звучи…

От слушалката прокънтя мъжки глас:

— Тук сержант Дейвис. Паролата, моля.

Карълайн посочи с пръст Рейчъл и вдигна озадачено вежди. Рейчъл привика с жест момиченце в изпоцапана сива лятна рокля. Детето й подшушна нещо на ухо. Рейчъл го предаде на Карълайн на онзи напевен език.

— Паролата е „мечка 723 върви 33744 призори“ — преведе Карълайн.

— Изчакайте, моля. — Чу се звук от набиране на клавиатура. Миг по-късно мъжът се обади. — Ще ви свържа с кабинета на господин Хаман.

Стийв се замисли и после се облещи.

— С началника на кабинета?!

— Шшт! — изшътка му Карълайн.

За около минута увиснаха в нищото — в слушалката не звучеше нито музика, нито съобщения на запис, само тишина. А после един глас произнесе:

— Тук Брайън Хаман.

„Ти бъзикаш ли се с мен?!“ Той вдъхна, като с всички сили се стараеше да запази спокойния си вид. Не беше сигурен, но подозираше, че се справя много скапано с тая работа.

— Господин Хаман, нужно ми е да ме свържете с президента — каза Карълайн. — Хиляди благодарности.

— Боя се, че това не е възможно, госпожо, ъъъ… — Последва щракане на компютърна клавиатура. — Карълайн. Президентът е на съвещание. Има ли нещо, което аз…

— Изведете го от съвещанието.

Отсреща замлъкнаха продължително. Стийв подозираше, че на мъжа просто му е трудно да повярва на ушите си. Съчувстваше му. Карълайн му отпусна малко време.