Библиотеката на Въглен връх

Без да иска, Маркъс се обърна да погледне. Дрезден и дъщеря му стояха точно зад него, по-близо, отколкото би му хрумнало, че е възможно. Някъде навън, в невъзможните далечини на нощта, чу мацката от Бронкс да казва:

— Боже мой!

Долу в ямата, сред безопасност и спокойствие, кокошката изкудкудяка.

Глава 6 Към тон и половина лъжи на Гад лъжлива

I

Стийв се събуди през 1987, там някъде.

В стаята на тийнейджър. За това беше кажи-речи сигурен. По стените бяха налепени плакати на певци — Уам, Би Фифти Тус, Бой Джордж и други, които смътно си спомняше от гимназията. Срещу леглото висеше рафт с касети, а до него — колаж от полароидни снимки. Тийнейджъри с избелени джинси и гащи парашутки се перчеха пред обектива — ужкимско пеене, надуване на мускули, такива работи. На една от снимките две момчета се целуваха.

Стийв примигна. „Къде съм, по дяволите?“ Спомни си, че беше в затворническия параклис, спомни си как смрадливият тип с пачка убива Дорн и охраната. Докато си мислеше за пачката и за двамата пичове, които се целуваха на полароидната снимка, му хрумна ужасна мисъл. „Може би типът с пачката ме е отвлякъл за секс роб от някакъв вид? Като оня в «Криминале»?“

Но подобни размишления навяваха твърде голям ужас. „Мисли, мисли!“ Спомни си как го халосаха в параклиса. Мигове по-късно се носеше по застлания с плочки коридор, метнат на рамото на типа, и гледаше как черва и отсечени крайници преминават край него, все едно се вози на влакчето на гадориите и ужасите в скъпарски увеселителен парк.

На пода се въргаляше нечия ръка — само ръката и нищо друго. Изненадващо, не изглеждаше гнусно — нямаше много кръв, а мускулите бяха като на анатомична рисунка. Няколко крачки по-надолу пред очите му изникна още един от охраната, кажи-речи беше цял. Пичът беше по-стар, към петдесетака, прерязан изкусно на две точно над пъпа. „С какво? — спомни си как се зачуди Стийв. — С великанска ножица?“

Половината от лицето му, което Стийв виждаше, бе обезкръвено и без белези, с отворени очи. Стийв си спомни как го позна, спомни си как се смути и…

„И после се събудих тук.“

Будилникът на нощното шкафче също трябваше да е от 1987, то е ясно. „Никой вече не прави неща от пластмаса с дървесни шарки, нали?“ Часовникът обаче не работеше. Някой беше издънил кратер в него, а после го беше оградил в кръг от царевично брашно, както изглеждаше.

Стийв замига на парцали срещу тая гледка, докато се напъваше да измисли малко от малко приемлива причина някой да свърши това.

Стийв седна и надникна навън през венецианските щори до леглото, и трепна при металното им дрънчене. Главата го цепеше. Слънцето или изгряваше, или бе тръгнало да залязва. Отначало не беше сигурен кое от двете, но после две къщи по-надолу някакъв тип се прибра от работа и си взе пощата. В задния двор на пича деца играеха на топка. „Значи не се зазорява. Проспал съм целия ден.“

След като си отговори на въпросите, Стийв пусна щорите да се затворят. Ако знаеше, че този залез е последният, който някога щеше да види, сигурно щеше да отдели две-три секунди да му се наслади.

Все още беше облечен със затворническия комбинезон. Това донякъде му донесе облекчение, предвид страховете му да му поробят гъза, но все пак бе далеч от идеала. Шкафът се оказа тъпкан с дрешки като гащи парашутки и избелени джинси. След кратко ровичкане нахлузи един черен анцуг — тесничък, ама вършеше работа — и сива фланелка от концерт. Логото на групата „Харт“ бе отпечатано на гърдите с яркооранжеви букви и пламтеше като жарава.

Дочу някакви гласове в коридора и излезе в него. Там беше по-топло, отколкото вътре. Ухаеше приятно, на нещо прясно изпечено — хляб може би или сладки рулца? Коремът му изкъркори.

Но лъхаше и на някаква гадна миризма, която той не можа да определи. И дрънчене на метал. Щрак. Драс. Щрак. Смътно му беше познато. Щрак. Драс. Щрак.

Иззад ъгъла Стийв надникна във всекидневната. Оная буца с пачката спеше на пода пред телевизора. Звукът беше изключен, но по „Хистъри“ нацистката артилерия гърмеше по цяла Северна Африка. Стийв се позачуди над това. Телевизия? Той не говори английски, нали така? На екрана Ромел вдигна към очите си бинокъл. „Бас ловя обаче, че си пада по танкове.“ До пича с пачката на бяла чиния лежеше полуизлапана купчина сладки. Кафяви трошици бяха полепнали по спечената по мустаците му кръв и по гърдите. Бронзовата му мечоподобна анджаклама с веригата лежеше досами пръстите му.

Тук-там из всекидневната бяха насядали още половин дузина хора, някои не по-малко големи откачалки. Когато Стийв влезе, те го изгледаха не особено заинтересовано.

До дивана стоеше мъж с кафяви бизнес панталони, изрязани и разнищени на коленете. Единият крачол на панталона беше около педя по-къс от другия. По голите му гърди бяха татуирани десетки триъгълници, по-малките вписани в по-големите, спускащи се надолу към черна точка в средата на гръдната му кост.