Библиотеката на Въглен връх

След две-три минути вратата се отвори и Маркъс излезе с телена клетка с две кокошки. Крилата им плющяха, но бяха относително спокойни на фона на всичко.

— Дай това.

Тя му подаде бамбуковия прът. Маркъс го метна на рамо като въдица. Клетката в другата му ръка й напомняше на кутия с такъми. Той върза въжето на примка и я стегна на крака на една от кокошките.

Изведнъж се досети какво възнамеряваше да прави.

— О, Маркъс, недей…

Той я огря с усмивката си от кориците на албумите, златните му зъбни насадки лъснаха на фона на бялата кожа.

— Гангста, мило. Айде. — И той я поведе обратно по пътеката, по която бяха дошли. Тя тръгна подире му, после се спря.

— Маркъс?

— Какво?

— Стори ми се, че нещо мърда там?

Той се взря в нощта.

— Сигурно е маймуна — заключи. — Имаме няколко маймуни по дърветата. Няма да те притесняват. Хайде.

Алиан вървеше след него. Гадеше й се. Струваше й се, че при наближаването на лъвската яма кокошките се разтревожиха. Но само малко. „Ако мен щяха да ме сервират на тая котка, щях да си откъсна главата от кудкудякане — помисли си тя. — Късмет имат, че са толкова тъпи!“

Малко по-късно излязоха на малката полянка. Маркъс отиде на моста между двете лъвски ями и провеси кокошката надолу. Поотпусна въжето. Кокошката запляска безпомощно с криле и закудкудяка ужасено.

— О, Маркъс, недей!

— Гледай само! — изкикоти се той. — Голям смях! — После залюля кокошката нагоре-надолу на въжето. — Ела тука, Дрезден! Ела тука, грамадански! Вечерята!

— Мило, моля ти се, защо не се върнем на… — Гласът й секна. Маркъс вече не се усмихваше. — Мило, какво има?

— Дрезден? — подвикна Маркъс. — Ела тука, грамадански! — Огледа се напред-назад из цялата яма. Алиан проследи погледа му. Ямата имаше овална форма и бе дълбока, но не и грамадна — към дванайсет метра в най-широката си част. По дъното растеше трева, имаше няколко валчести изкуствени камъка от бетон и няколко отсечени дънера, които трябваше да изглеждат естествено, но не изглеждаха. От мястото, където стояха, се виждаше всяка педя от ямата.

— Къде е лъвът? — попита тя.

Маркъс само я погледна. Блещеше се. Кокошката, увиснала на въжето, пак се разкудкудяка възмутено. Маркъс пусна пръта. Кокошката падна метър и половина по-надолу. Кракът й се изхлузи от примката. Тя запляска с криле и се освободи, а после закрачи с тежка стъпка, като кудкудякаше възмутено.

Никой не дойде да провери за какво е цялата тая врява.

— Маркъс, къде е лъвът?

— Шшшт! — Маркъс вдигна наманикюрения си пръст до устните си. Челото му се сбръчка. Запретна фланелката си отзад и извади деветмилиметров автоматичен пистолет със седефена дръжка.

— Да не ми казваш, че се е измъкнал?! — прошепна тя. — Как е могъл да излезе?! Ти каза, че няма как!

— Шшшт! — Лицето на Маркъс бе напрегнато. Беше много тъмно и почти нищо не се виждаше, но все пак можеше да се ослушва. След малко и Алиан се заослушва с него.

Щурци. Приглушеното ехо на колите по магистралата. Горе край къщата се чу силно плискане — някой цопна във водата. Смях.

А после, по-наблизо — не, никак не беше далече — изпращя един клон.

— Маркъс? — подвикна тя тихо.

Той се обърна и я изгледа. Нямаше нужда да говори. Изражението му казваше всичко.

Ямата беше празна.

Ямата беше празна, а нещо шаваше в нощта.

IV

— Маркъс, о que e que e?

— Не знам — отвърна той. Не говореше португалски, но пък тя можеше да пита само за едно нещо. Ала той знаеше. Съчка бе изпращяла наблизо. Дебела. Той издърпа затвора на пистолета и го вдигна. В далечината, горе в къщата, се хилеха една тайфа задници и муфти. Вече трябваше да свири третото парче от албума, които се казваше „Празнене в кадър“ и неговият служител „Артисти и репертоар“ много му се кефеше и, да, нещо шаваше в нощта.

— Какво да правим?

Маркъс тръскаше глава в такт с „Празнене в кадър“ и мислеше. И тогава се сети:

— Закритото помещение!

Зооспециалистът му го беше показал — подземно помещение между двете лъвски ями, много солидно, с отлети бетонни стени и метални врати. В стената имаше процеп с метална преграда за наблюдаване на лъвовете, като процепа на вратата на затворническа килия.

— Можем да влезем там и да… — Какво? Да се обадят по телефона? Да се укрият? Нямаше значение. Той щеше да е в безопасност. — Ела!

— Майната му! — обади се зад него Алиан. — Връщам се в… — Тя млъкна и изхълца. — Маркъс?

Нещо в гласа й го накара да се обърне. Точно пред нея, на няма и метър и половина, стоеше лъвът, който бе дошла да види тук. Горната му устна се вдигна и оголи здрави жълти зъби.

Алиан се обърна към него с мечтателно изражение.

— Кажи на Мае, че аз…

Дрезден скочи. Двамата паднаха на земята заедно, обвити в облак прах и дребни камъни. Главата на Алиан отскочи от земята. Тя се загърчи, но лъвът я награби с лапи колкото лопати. После сключи челюсти около врата й. Държеше я под такъв ъгъл, че тя гледаше право в Маркъс. Изглеждаше примирена и дори обзета от покой.