Библиотеката на Въглен връх

— За лъва ли говориш?! За онзи Дрезден?

— Да. Защо си ги кръстил така?

— Дрезден и Нагасаки? Ами, такова, през войната…

Чу до себе си нечий смях. Обърна се. „Бум!“ — възкликна грамадата Дейвид, вдигна ръце във въздуха и ги протегна, все едно между тях имаше огнено кълбо.

— Да — потвърди Маркъс. — Бум.

Като продължаваше да се киска, едрият го тупна по рамото. Маркъс му отвърна с лека, ала искрена усмивка. „Най-сетне някой да вдене.“ Този миг се оказа връхната точка на деня му.

Жената приклекна, за да го погледне в очите.

— Гледаш ли телевизия?

Трябваше му време, докато проумее въпроса.

— Тебе какво те засяга?

Тя повтори, достатъчно търпеливо:

— Гледаш ли телевизия?

— Аз… — Погледът на Маркъс се стрелна наоколо в търсене на убежище. Навсякъде около него джунглата напираше насам. „Угоди им на тия лудите.“

— Да бе, да, гледам телевизия.

— Гледал ли си, когато по телевизията ги дават как ловуват? В Африка? Когато лъв повали зебра или антилопа гну?

Маркъс не знаеше накъде отива този разговор.

— Аз… да… май да. — Не беше видял зебра, а газела. „Горе-долу същото е.“

— Добре. Това, което си видял, се нарича… — Тя изчурулика нещо на голия мъж и той изръмжа извън гърдите си. Ръмжеше точно като лъв. Космите на тила му настръхнаха.

— На езика на лова тази дума описва специфичен начин за убиване — обясни жената. — Проява на уважение е. В повечето случаи ловецът няма желание да причини болка на жертвата си. Просто той е гладен, така стоят нещата. Когато гледаше телевизия, забеляза ли, че след един определен момент зебрата не се съпротивява?

Маркъс не беше виждал точно това, но си спомни как видя газелата и три лъва, ровещи във вътрешностите й. Помисли я за мъртва. После тя вдигна глава, погледна надолу да види какво правят с нея и се извърна. Беше напушен, като го видя, и толкова изтрещя, че трябваше да смени канала.

— Добре. Знаеш го. Жертвата не помръдва, защото не усеща болка. Лъвът я докосва по определен начин и я откъсва от равнината на болката. Това влиза в занаята на ловците. Когато жертвата е в това състояние, лъвовете казват… — Тя кимна на голия мъж.

Той отново изръмжа, досущ като лъв, и това прозвуча злокобно.

— Твоята жена умря така, ако това има значение за теб. Изобщо не е страдала.

Маркъс се сети за газелата, втренчена в камерата, помисли си как светлината помръкваше в зелените очи на Алиан.

— Но има и друг начин да се убива. Това се прави, когато лъвът ловува от омраза, а не от глад. За такива моменти големите котки използват един допир, който усилва страданието, вместо да го облекчава. С това докосване духът на жертвата бива привързан към равнината на болката. И тя е като удавяне. Често духът им е дотолкова увреден, че не остава достатъчно от самото им аз, та да се върнат в забравените земи. Убитите по този начин са съсипани завинаги. Сякаш изобщо не са се раждали. — Бръчки се вдълбаха около очите й. — Виждала съм го веднъж. Ужасно беше. — Тя докосна ръката му с истинско съчувствие. — Лъвовете желаят да те осведомя, че ти ще умреш така.

Погледът на Маркъс сновеше между тримата и търсеше някакъв признак, че това е шега. Лицето на жената бе сериозно. Оня с пачката го гледаше алчно с жестоки и живи очи. Маркъс не беше убеден кое е по-зле.

— Значи… просто ще ме дадете на онова страшилище да ме изяде?

— Да, точно така ще направим.

— Защо? — прошепна Маркъс. — Защо ви е да правите такова нещо?

— Защото това иска ловецът — отвърна тя. — Разбираш ли, ние постигнахме договореност. Това е неговата цена.

Бабанката с пачката му се усмихна. По върха на копието му проблесна лунна светлина.

— Ако ние освободим дъщеря му и му дадем време да те убие така, както желае, той ще ни помогне. Ще закриля нашия агент така, сякаш ние сме собствената му рожба. — Тя сви рамене и се изправи. — Той не иска чак толкова много. И дори желанието му е справедливо.

— Справедливо?! Аз…

— Какво ти? — Тя погледна надолу, лицето й тънеше в сянка. Състраданието, което бе забелязал преди, вече го нямаше. — Ти нахлу в дома на лъва. Уби неговата женска, майката на рожбата му. Отвлече него и дъщеря му и ги хвърли в яма. Това ли е справедливост?

— Да, ама… Искам да кажа…

— И защо го направи? С каква цел? Ти щеше да им откраднеш живота, та да реват и ръмжат за забавление на твоите пачаври?

— Да, нещо такова… сигурно. Обаче вие нали сте гледали „Белязаният“? Там…

— Млъкни. — Тя заговори на голия мъж на език, който той не разбираше. Той й отвърна нещо, а после нададе звук, изумително подобен на лъвско ръмжене. — Моля те, извини ме — каза тя. — Предпочитам да не гледам.

— Чакай! — възкликна Маркъс. — Аз имам много пари! Можем да…

Тя и голият мъж изчезнаха обратно в стълбищната шахта и заслизаха надолу към закритото помещение. Затвориха вратата след себе си. Бабанкото в пачка му се усмихна отвисоко.

— Ей, човек — рече Маркъс. — Помогни ми да се измъкна оттук. Искаш ли да влезеш в шоубизнеса? Бих могъл…

Едрият се усмихна още по-широко и посочи над рамото на Маркъс към гората отзад.