Библиотеката на Въглен връх

— Боя се, че това ще е поредният въпрос, останал без отговор — каза тя и намигна на Рейчъл. — Добавете го и него в папката, а? Но е факт, че го зная, господин президент. И ако прочетете папката Студен дом, ще добиете някаква представа на какво е способен баща ми. Мога да ви уверя от личен опит, че той е човек, когото не ви трябва да ядосвате. Искам само да подпишете един лист. Смятам за твърде невероятно този факт някога да бъде разгласен публично, ако това има значение за вас.

Малко по-късно президентът, който не беше глупак, отвърна:

— Много добре.

— Благодаря ви! Ще се погрижа да уведомя Баща ми, че сте проявили голяма отзивчивост.

— Много сте любезна. Госпожо Сопаски, нашата администрация много би желала да влезе в диалог с баща ви. Бихме могли да…

— Съжалявам, господин президент. Боя се, че това е невъзможно.

— Но… — заекна президентът.

— Но има още нещичко, което бихте могли да сторите за мен. Кога е следващото ви изявление пред пресата?

Последва пауза. На заден план някой каза „Утре сутринта“. Президентът повтори:

— Утре сутринта, мисля.

Карълайн го обмисли.

— Съжалявам, не е достатъчно скоро. Уредете изявление за тази вечер.

— Боя се, че това не е…

— Това не беше молба — прекъсна го тя с леден тон.

Отсреща последва продължително мълчание. Стийв се взираше в нея с увиснало чене.

— Много добре — каза кротко президентът.

— Добре. Когато произнасяте речта, искам да кажете нещо заради мен. Кажете, ммм… их, знам ли. Кажете „за миналите дни“. Смятате ли, че бихте могли да го включите в забележките си, без да предизвикате твърде много повдигане на вежди?

— Бих могъл, предполагам — отвърна бавно президентът. — Мога ли да попитам защо?

— Защото през следващите няколко минути по някое време на лицето, което предстои да помилвате, ще му хрумне, че ммммможе би разговарям просто с човек, който наподобява вашия говор. Когато ви види да казвате „за миналите дни“ на живо по телевизията, това силно ще спомогне тези съмнения да бъдат разсеяни.

— Разбирам. Предполагам, че може да се уреди.

— Отлично! — възкликна Карълайн. — Благодаря ви, господин президент. Това е всичко.

И затвори.

III

Около един час по-късно Стийв и Карълайн седяха сами във всекидневната. Скоро след като тя затвори на президента, кървавата грамада се събуди и наби няколко канелени рулца. После отиде при смрадливката в ъгъла и й взе запалката. Тя като че ли тогава излезе от черупката си, погледна нагоре и му се усмихна. Двамата се преместиха в задната спалня горе-долу по времето, когато на екрана се появи президентът.

Стийв искаше да се съсредоточи върху пресконференцията, но му беше трудно. Грамадата и смрадливката правеха епичен секс там отзад — пружини скърцаха, те се насърчаваха с викове и събаряха каквото им падне. Леглото на госпожа Макгиликъти очевидно не беше пригодно за полови каскади. Точно преди големия финал то се изкърти и се срути с трясък.

Впечатленият Стийв отбеляза, че щастливата двойка не се сепна и за миг.

Той се огледа да види дали и на Карълайн или на някой друг му е също толкова весело, но единственият, който като че забелязваше, че нещо става, беше котаракът на старата дама. Той спеше до стената срещу спалнята. Когато те изтряскаха стената така, че семейните снимки се посипаха от нея, той стана и се премести на дивана до Стийв.

Карълайн размаха длан пред очите на Стийв и многозначително се втренчи в телевизора.

— Внимавай де! Не ми се иска да ми се наложи пак да му се обаждам.

— Извинявай.

През последните двайсетина минути президентът плещеше за някакъв закон, който щял да стимулира икономиката. Искаше да вдига данъците или пък да ги сваля. Сега приемаше въпроси.

Стийв прилежно гледа две-три минути. После оня едрият, увит в чаршаф, мина през всекидневната на път за кухнята и награби две сладки, бутилка олио „Уесън“ и, бога ми, кухненски щипци. После се ухили като злодей и хлътна обратно в спалнята. Котаракът проследи всичко това. Стийв си помисли, че и котьо може да се е зачудил за щипците. Когато грамадният изчезна зад ъгъла, котаракът се обърна към Стийв и озадачено примигна.

Стийв сви рамене.

— Излови ме, пич — прошушна той. — Честно, не знам дали искам да…

Карълайн пак го сръчка и Стийв млъкна. На екрана един от репортерите попита за предстояща среща с руснаците по въпросите на въоръжението. Президентът отговори, че мястото все още не е определено, обаче и на него, и на руснака им допадала идеята да бъде в Рейкявик — „ако не за друго, то за миналите дни“. Всичките репортери се засмяха.

Стийв не схвана майтапа. „Обаче това е президентът, съвсем наистина.“ Замая се. Госпожа Макгиликъти имаше всички кабелни канали, предаваха пресконференцията на живо по два от тях. Когато започна, той превключваше ту на Си спан, ту на Фокс Нюз и си мислеше, че това може и да е някаква сложно изпипана шашма и само са хванали актьор, който…

Карълайн го наблюдаваше.

— Добре — каза Стийв. — Да кажем, че съм повярвал — ти можеш да накараш президента да подпише помилването ми. — И се изненада, щом осъзна, че наистина го вярва. — Но все още имаме проблем.

— И той е?