Библиотеката на Въглен връх

— Символът, който служи за ос на рейссак, просто седи някъде, вероятно на открито. Може да бъде кутия от кока-кола, пликче от „Макдоналдс“, пощенска кутия, каквото и да е! И за повечето хора — почти сигурно и за теб включително, Стийв — той не е нищо повече от това.

— Но?

— Но не за всички. За някои хора той е като отрова. Колкото повече се приближаваш, толкова повече боли и толкова повече им вреди. Ако се приближиш достатъчно, те убива.

— Значи е радиоактивно? Никакви радиоактивни гадости няма да ви нося.

— Не, не е радиоактивно.

— Ами ако не ти вярвам?

— Тогава сигурно се връщаш в затвора, нали така? — рече тя ведро.

Стийв скръцна със зъби.

— Не е радиоактивно, обещавам. — Тя подсмръкна, леко обидена. — Не е чак толкова нескопосно.

— А откъде знаете, че това чудо, каквото и да е то, няма да ми въздейства?

— Ами… Не знаем. Не и със сигурност. Но единствените, на които явно въздейства, са хората, свързани с Бащата. Обикновени хора като теб — куриери на „Федерал експрес“, разносвачи на пица, обикновени американци — постоянно идват и си отиват. Като че то не им въздейства по никакъв начин.

— Затова ли ми причини всичко това? Просто ме избра наслуки? Защото съм обикновен човечец?

Карълайн кимна.

— Горе-долу да.

— Простотии.

Тя вдигна вежда.

— Не съм убедена, че разби…

— Искам да кажа — усмихна се Стийв, — че ме лъжеш, шибана гад лъжлива!

— Стийв, уверявам те, че…

— Спести ми го.

— Моля?

— Не се напъвай. Сигурен съм, че са чуднички лъжи, ама не се пъни, недей. Ще го свърша.

Тя пак вдигна вежда.

— Ако не броим тая мешка с кинти, с която сериозно се съмнявам, че ще ми дадете да изляза оттук, аз нямам пари, нямам кола, нямам документи за самоличност, нито някой достатъчно близък, че да ми стиска да му поискам помощ. Сам-самичък сигурно ще издаяня двайсет и четири часа. Най-много. А после или ще ме върнат в затвора, или, което е по-вероятно, ще ме застрелят за съпротива при арест. А ако откажа, сигурно ще накарате оная грамада да ми пререже гърлото, или знам ли. Хич няма да възразява според мен.

— Е, това като че е добра новина — рече тя.

— Несъмнено виждаш грейналата радост в очите ми. Обаче имам някои въпроси.

— Разбира се.

— Каква е тая работа с бягането? Защо просто не отида с кола? Ще стане по-бързо, а пък ако онова нещо си там се окаже твърде тежко за носене, ще мога…

— Амиии… Това е един вид мярка за безопасност.

— Така ли? — Той се наведе напред с дива усмивка. — Я кажи.

— Ако… — Тя вдигна пръст. — Ако ти се окажеш податлив на въздействието на, ъъъ, защитата по периметъра, хич не ги трябва да пътуваш с кола. При тяхната скорост можеш да хлътнеш в смъртоносните дълбини още преди да си разбрал какво става. Пеша можеш просто да завърнеш обратно, ако ти призлее.

— Как да ми призлее?

— За всеки е различно. Дейвид го зацепи глава зверски. Моето лице се обля в кръв. Питър се запали. Общо взето, ако както си вървиш и нищо ти няма, изведнъж започне да те боли, обръщай назад, преди да е станало по-зле.

— Ами ако действително се окажа податлив? Пак ли ще получа помилването и парите? — Нямаше да повярва на отговора й, но беше любопитен какъв е.

— Що се отнася до помилването — непременно. Искаме от теб само да опиташ. А както казах, парите вече са твои.

— Много убедително.

Тя потърка чело.

— Стийв, не знам какво да кажа, за да…

— Спести ми го. Каза, че знаете къде се намира това нещо, но не и какво представлява. Можеш ли да ми го обясниш?

— Разбира се. Поради начина на действие на тази система за отбрана по периметъра засегнатата област е във формата на сфера. Ние принципно се сдобихме с карта и обиколихме периметъра на кръга. То трябва да се намира в центъра му.

Той го обмисли.

— Ами, ако е вътре в някое дърво, закопано е, такива работи? Няма нужда да се намира на земната повърхност.

— Добре отбелязано, но ние проверихме и това.

— Как?

— Много внимателно. Виж, ако искаш, можем да навлезем в подробности за методите, но те уверявам, че предметът се намира на „Уудмиър корт“ номер 222, на 57 стъпки от бордюра на улицата, и е разположен на около две стъпки над земята.

— Две стъпки над земята? Да не виси във въздуха?

— На верандата е.

— И нямате представа какво представлява?

Тя тръсна глава.

— Всичко може да е. Сигурно ще е нещо дребно и безобидно. На тая веранда обикновено няма нищо.

— Откъде знаеш?

Тя сбръчка лице, докато обмисляше как да отговори.

— Защото това е моята къща.

— Твоята къща?

— Защо се изненадваш?

— Като те гледам как се обличаш, реших, че си бездомница.

Тя се намръщи.

— Обаче не съм. Къщата принадлежи на нашия Баща, но всички живеем там.

— Кои всички?

Тя посочи стаята зад гърба си.

— Моето семейство.

— Мда… Постоянно наричаш тези свое семейство. Не си приличате много.

— Осиновени сме.

— Всичките?

— Да. Баща ни ни прибра, когато родителите ни починаха.

— Истински благородник, дума да няма.

— Затова сме толкова загрижени да разберем, че е добре — рече тя иронично.

— И значи мислите… какво? Че някой се опитва да не ви допусне в собствената ви къща?

— Така излиза, да.

— Да ти хрумва защо?