Библиотеката на Въглен връх

Стийв забърза малко крачка с надеждата, че кучетата ще го оставят на мира, като излезе от двора им. Но те го последваха, като гончето продължи да лае с изненадващия си баритонов лай, а Тейн бе вперил в него леденосиньото си око.

— Други виждаш ли?

На Стийв никак не му се искаше да откъсва очи от двата му непосредствени проблема, но долови настоятелност в гласа й и погледна към отсрещната страна на улицата. Малко по-напред двойка лабрадор ретривъри, черен и жълт, подтичваха редом. „Тези вървят в крак с мен.“ Косата на тила му настръхна. Някакво движение привлече погледа му. Пред очите му една доста дребна немска овчарка се появи на билото на хълма отпред. Щом го видя, тя излая веднъж.

— Да — каза Стийв. — Още три. Много кучета има в тоя квартал.

— Само три?

— Да. Значи общо пет.

— Доколко навътре си влязъл?

— Почти една пряка. Приближавам първите кръстовища. — Той се подвоуми. — Известни ли са тия кучета с това, че… хапят?

— Почти никога.

— Почти никога?

— Като стигнеш кръстовището, извести ме. Ще видим как се държат тогава.

Стийв продължи да върви. Тейн и гончето обаче продължиха да вървят редом с него. Слава Богу, гончето млъкна, щом излязоха извън територията му. Лабрадорите продължиха да вървят редом с него от другата страна на улицата.

Вече стигна при стареца, който си косеше двора. Той беше към шейсетте, сигурно пенсионер, с бейзболна шапка и работни ботуши.

— Ваши ли са тези кучета? — провикна се Стийв, забравил за миг, че е беглец, който не бива да привлича внимание към себе си.

Старецът махна.

— Ей, приятел, може ли да си прибереш кучето, ако обичаш?

Старецът сбръчка лице, объркан, и допря длан до ухото си. „Не те чувам!“ Не спря косачката.

— Можете ли. Да си приберете. КУЧЕТО! — подвикна Стийв по-силно.

Старецът пак тръсна глава, усмихна се и посочи шумната косачка.

— Задник — измърмори Стийв. Сега крачеше много бавно. Шумът на косачката поутихна, когато старецът тръгна към далечния край на двора. Кучетата го следваха в неговото темпо, едно към едно.

— Какво каза?

— Нищо, няма значение. Почти стигнах. Добре, вече съм на кръстовището.

— Изчакай там малко. Какво правят кучетата?

— Ъъъ… Двата лабрадора са изтичали при немската овчарка. Присламчило се е и още едно, някаква черно-бяла порода, средна големина. Това нещо като кучета пазачи ли са?

— Не точно в този смисъл, който влагаш. Опитай се да направиш две крачки напред.

Стийв направи. Реакцията бе незабавна и яростна. От пасивно наблюдение трите кучета пред него минаха към фронтална атака и се втурнаха към него с лай. В същото време големият зененхунд скочи и се вкопчи в ръката на Стийв. Гончето заби зъби в езика на маратонката „Рийбок“ на сина на госпожа Макгиликъти.

— Аааа! — изпищя Стийв колкото от болка, толкова и от изненада. Болката обаче дойде след секунда. Тейн, зененхундът, бе забил зъби в дясната ръка на Стийв над лакътя. Сега увисна там, всичките му 40 килограма се увесиха на трицепса. Стийв го заръчка яростно с лакът, като бясно опитваше с лява ръка да му отпусне челюстите. Кафявото око на кучето се извъртя към него, изпълнено с тъмен бяс. Кръвта на Стийв оцапа бялата козина по муцуната му.

— Какво стана? — попита Карълайн. — Стийв?

Той тъкмо беше напреднал донякъде с откъртването на зененхунда от себе си, когато другите три нападнаха. Жълтият лабрадор го захапа под левия лакът. Черният се лепна за левия му глезен. Овчарката атакува лявата му задна буза, но захапа най-вече трикото на анцуга му. Тя взе да лашка глава напред-назад. Стийв чу как трикото се раздра и усети по гъза си хладен есенен полъх.

— Стийв? Стийв, отговори ми! Какво става? Кучетата ли, Стийв?

„Кучетата възнамеряват да ме убият.“ Тази мисъл предизвика рязък прилив на адреналин. Той се гърчеше, извърташе и се мъчеше да се отръска от тях, но те висяха по него като коледни играчки. Залитна нататък, откъдето бе дошъл, като истерично се мъчеше да се сети кое ли ще свърши работа и ще ги убеди да го пуснат. Всичко това се случваше в безмълвие. Кучетата вече не лаеха, защото устата им бяха пълни. Болката още не беше толкова мъчителна, че да усеща нужда пак да нададе крясък. Единственият звук беше бръмченето на косачката. Той направи още една крачка. Гончето пусна обувката му и захапа ахилесовото му сухожилие. Болката го събори на колене, а може и да се беше препънал. Зененхундът пусна дясната му ръка и го заръфа по ухото, по скалпа, по лицето.

Стийв заудря на сляпо с десница. Сега крещеше.

— Край — реши Карълайн. — Пращам подкрепленията.

II

Проснат по очи на асфалта и затрупан от кучетата мародери, Стийв бе обзет от изненадващ покой. Почувства как кръвта бучи в ушите му, но не усещаше истинска болка. „Сигурно умирам.“ Забеляза едно парче гипс, вгнездено в асфалта на пътя на педя от окото му. Много беше интересно.

А после, сякаш много отдалече, чу звук — нито кучи лай, нито бръмчене на косачка. Беше басово боботене, рев. То отекна чак в дълбините на гърдите му.