Библиотеката на Въглен връх

Малко по-късно сянката на зененхунда — Тейн, помисли си Стийв, името му е Тейн — изчезна от лицето му. Неочаквано той пак се намери на слънце. Кучето, вкопчено в дясната му ръка, се откъсна. После и левият му крак се освободи. — … чуваш ли ме, Стийв? Отговори! Жив ли…

Зашеметеният Стийв подпря дясна ръка на асфалта и я огледа. Над лакътя зееше широка и дълбока рана. Сгънеше ли пръсти, виждаше как се свиват мускулите. „Обаче не тече много кръв.“ Мускулите под лакътя му много приличаха на сурово кокоше месо. Това също му се стори много интересно и той сви юмрук един-два пъти, за да го гледа в действие.

— Пистолета, Стийв! Ползвай пистолета!

Ей, тая идея си я биваше! Подпря се с ръка и се оттласна от асфалта. Дъртакът, дето си косеше ливадката, се беше упътил към него. Стийв му махна с окървавената си разкъсана ръка за помощ. Дъртият се усмихна и му махна в отговор, после допря шепа до ухото си, поклати глава и посочи косачката.

„Какво… става, бе… еба си?!“ Това беше достатъчно смахнато, че да го накара да дойде на себе си поне малко от малко. Изправи се на коляно и направи бърза проверка по списък. Десният му крак вършеше работа. Гончето не беше успяло да нанесе кой знае какви щети на глезена му. „Ама не защото не се е старало.“ Левият обаче не беше чак толкова във форма. Лошо ухапване по прасеца. Болеше, когато отпуснеше тежестта си върху него. „Питам се какво ли му има?“

— Пистолетът, Стийв! Пистолетът! Застреляй кучетата!

Това го накара да се стегне. Стийв, отново в пълно съзнание, си спомни кой… какво му е причинило това. Внезапно и остро осъзна присъствието на кучетата, проточили лиги зад гърба му. Мисъл за черно убийство закъкри в душата му, а посланието на Буда за състрадание към всичко живо бе временно забравено.

— Ела ми, ела, Тейн — каза той, докато вадеше пистолета. — Ела да те почерпя, приятелче!

„Иха — помисли си той. — Ей това е едро куче! Сигурно има… колко? Има-няма двеста кила. Може и над двеста да е.“

Но, разбира се, това не беше куче. Лъв беше. Всъщност бяха два лъва, възрастен мъжкар с гъста кафява грива и по-дребна женска, застанали между него и кучетата. „Ха, лъвове?! Бая необичайно си е това.“

Издърпа затвора на пистолета и го запъна. Вдигна го, прицели се в средата на гривата на едрия лъв и внимателно пусна един куршум. Въобще не улучи. Куршумът мина между двата лъва и рикошира в асфалта с лека искра.

Едрият лъв се обърна и изрева насреща му.

— Стийв — достигна до слуха му гласът на Карълайн, — какви ги вършиш? Не се дръж като идиот! Те дойдоха да те закрилят! Те са ти подкреплението!

— Я пак, ако обичаш?

— Лъвовете те спасиха. Те са подкреплението. Не стреляй по тях.

— Ти как разбра, че съм се пробвал…

Грамадният лъв отново изрева.

— Той казва, че други кучета не се пречкат. Можеш ли да стреляш? Ползвай пистолета. Но внимавай. Колко кучета има там?

Стийв направи оглед. Гончето лежеше мъртво на шосето със строшен гръбнак. Тейн, с кървяща рана на задника и настръхнала козина на врата, крачеше напред-назад пред лъвовете и ги изучаваше със злокобните си разноцветни очи. Зад него останалите четири кучета стояха и ръмжаха, леко ранени и разколебани. Още два-три ротвайлера и един пудел бяха довтасали, докато Стийв бе безпаметен. Докато гледаше, на хълма се покачи един голдън ретривър.

— Преброих девет.

— Стреляй! — нареди Карълайн. — Ще трябва да си пробиваш път с бой нагоре по улицата.

Стийв пусна куршум по английския шпаньол. И този път не улучи, обаче опитът заслужаваше повече доверие. Грамадният лъв погледна през рамо и се изтегли по-далече от огневия обхват на Стийвовия пистолет.

Шпаньолът ръмжеше, ръмжеше със сбръчкана муцуна над оголените зъби с червени петна от Стийвовата кръв. То излая, понечи да пристъпи напред…

… и Стийв го застреля право между очите.

Лъвовете изреваха одобрително. Стийв хвърли поглед надясно. Оня с косачката тъкмо беше минал още един ред и се обърна. Този път като мина край него, махна два пъти — веднъж на Стийв и веднъж на лъвовете.

Стийв простреля жълтия лабрадор в хълбока. Той направи две-три крачки напред и падна настрана. Ребрата му тежко се повдигаха и спадаха. „Почвам да му хващам цаката.“ Той стреля по черното куче и изобщо не улучи, после го простреля в бедрото. То изквича и закуцука към него. Простреля го в гръдната кост и то се строполи мъртво.

Останалите шест кучета нападнаха. Три от тях нападнаха лъвицата и се скупчиха върху й. Тя изрева от болка, но Стийв не се трогна, защото останалите три подминаха мъжкаря и нападнаха него. Не ги обвиняваше. Вече си проличаваше, че не е кой знае какъв стрелец.

Простреля пудела в гърдите. Не е зле… Стреля по Тейн и не улучи. Жълтооката овчарка му се нахвърли с ръмжене. Той вдигна ранената си ръка в защита и тя се залепи за нея, острите бели зъби се впиха в оголения мускул. Стийв изкрещя, заби пистолета в корема й и дръпна спусъка. От другата страна се посипаха карантии, но овчарката не пусна. Сега един питбул заръфа глезена, понаръфан от гончето.