Библиотеката на Въглен връх

Той стреля пак в тялото на овчарката, по-високо. Петлето изчатка върху празен пълнител. Кучето трябваше да е почти умряло, обаче не пускаше. Ухапването все едно го изгаряше. Стийв изкрещя пак и я тресна по главата с дръжката на пистолета.

— Яааа! — кресна той. — Пусни ме бе, гад шибана!

С изненадан поглед овчарката се откъсна от него и падна. Стийв тупна по задник и зарита питбула със свободния си крак. Той му изръмжа и заби зъби още по-дълбоко. Стийв писна.

Тогава двата лъва се приземиха върху питбула един след друг, с разлика частица от секундата. Стийв пак кресна — лъвските атаки често предизвикват това у хората, но него те не го и пипнаха, а заръфаха кучия гръбнак — единият до врата, а другият до опашката, и той изхруска. Сега бе ред на кучето да пищи.

— Яаааа, копеле гадно!

Когато те пуснаха кучето, то не шавна.

Лъвовете се обърнаха и се надвесиха над него, сега само на педя. Жълтите им очи се впиха в него. Усети дъхът им да облъхва раните му, лъщящата по челото му пот. Миришеше на кръв и разлагащо се месо. Стийв вдигна празния пистолет, после пак го свали. Големият поизръмжа и изсвистя с опашка. Отстъпи крачка назад, вдигна глава и погледна надолу към улицата. Бръчки набраздиха челото му.

Без да иска, Стийв се обърна и проследи погледа му.

Зад него имаше още към дузина кучета, десетина поне. Зад тях прииждаха още десетки или дори стотици. Изсипваха се от гората на половин миля оттук като река убиец, която прекосяваше ливадата и се изливаше надолу по главния път. Чаткането на ноктите им по асфалта ехтеше като копитата на стадо, втурнало се в панически бяг.

— Гадна работа — прошепна Стийв.

Лъвът изрева.

Стийв се изправи и заопипва гърба си. Карълайн бе залепила с тиксо другите два пълнителя там като Брус Уилис в оригиналния „Умирай трудно“. Тогава идеята им се стори добра, но когато напипа единия пълнител, той не се отлепяше. Дръпна пак, по-силно. Тоя път се отлепи, но пълнителите, дадени му от Карълайн, бяха хлъзгави от смазката и той се изхлузи от ръката му, изтрополи надолу по шосето и се спря недалече от уличната лампа.

— Гадория! — изруга отново Стийв.

— Какво стана? Какво става там?

— Те идват! Стотици са! А аз… аз изтървах шибания пълнител. — Докато говореше, се пресегна зад гърба си, този път внимателно, и обхвана последния пълнител, залепен на гърба му. Стисна го внимателно, ала здраво, и го отлепи.

Карълайн издиша леко.

— Трябва да влезеш на закрито — каза тя. — Влизай вътре, Стийв! Влизай вътре!

— Къде!

— Където и да е! Където е най-близо! Не е заключено! Давай!

Стийв закуцука колкото можеше по-бързо през полуокосения двор. Докато вървеше, захапа със зъби тиксото, все още залепнало за заредения пълнител, и дръпна. То се отлепи.

Зад гърба си чуваше тътена на тичащите кучета — още стотици пристигаха да подкрепят десетките, вече наредили се рамо до рамо на двайсетина крачки оттам. Само лъвовете стояха между тях и него. Дъртакът, който косеше ливадата, пак му махна.

— Гъз такъв! — кресна му Стийв.

Дъртакът долепи шепа до ухото си, после посочи косачката и поклати глава.

— Стийв, влизай вътре! — Гласът на Карълайн бе станал дрезгав от напрежение. — Трябва да влезеш на закрито веднага!

Като продължаваше да върви, Стийв извади празния пълнител и той тупна на тревата. „Дано му изкоруби острието на косачката.“ Натика заредения пълнител, дръпна затвора назад и го запъна. Вече беше пред вратата. Хвана дръжката, напълно подготвен да стреля, ако е заключено. „Несъмнено ще свърши работа! По филмите винаги върши!“ Но вратата се отвори лесно към невзрачно фоайе — застлан с линолеум под, тапети на цветя, прашасала стойка за чадъри.

— Ами лъвовете?

— Остави ги. Тях можем да ги прежалим. Само влез вътре.

Стийв се промъкна вътре и затвори след себе си.

— Вътре съм.

— Добре, сега си в безопасност. В коя къща влезе?

— Ъъъ… отвън е с бели тухли?

— Идеално. Във всекидневната има храна, вода и медицински средства. Остани там. Вътре нищо не те застрашава. Аз ще те изкарам оттам възможно най-бързо, но може да отнеме ден-два. — Тя затвори.

III

— Да му се не види! — изруга тя на пелапи, щом затвори телефона. Тя, Дженифър, Дейвид, Рейчъл и Питър седяха около кухненската маса на госпожа Макгиликъти. По тона й останалите разбраха, че работата е тръгнала на зле, но никой от тях не разбираше повече от някоя и друга дума английски.

— Какво стана? — избоботи Дейвид.

— Той се шмугна в една от къщите. — Тя стана и отиде до стената, на която висеше поставката на телефона. Когато го затвори, тя извади и кабела. Никой не забеляза. Библиотекарите не се оправяха много-много с техниката, нито пък госпожа Макгиликъти. И тя също, ако става въпрос, но беше имала време да попрочете нещо за телефоните. Другите телефонни кабели в къщата вече бяха извадени.

— Е… — рече замислено Дейвид. — Предполагам, че ще е едно от двете. Маргарет, според теб кое е по-зле? Да те разкъсат кучета или умрелите да те спукат от бой и да пукнеш? — Той я погъделичка. Тя се изкиска и загърчи и вдигна малък облак от мухи. — Точно ти ще си наясно, нали? — Тя пак се изкиска.