Библиотеката на Въглен връх

При думите на Стийв голямата котка изсвистя с опашка доста любезно, сякаш го разбра — може би не думите, но същината на мислите му, чувството. Кой знае защо, Стийв го досмеша. Когато кискането му отново предизвика жената да го попита може ли да му вземе палтото, той се смя дълго и силно.

Може би започваше да му схваща чалъма на тоя шантавелски ден.

Глава 8 Студен дом

I

Секретарката беше чернокожа дама на средна възраст с приветливо лице и ледени очи. Тя проследи приближаването на Ъруин така, както пантера следи коза, ситнеща към мястото за водопой. Зад нея висок прозорец гледаше към идеално оформена градина. Ъруин се загледа през прозореца с неподправен копнеж. Беше ясно и слънчево, хладно, ала не мразовито — може би най-хубавият ден от есента. На Ъруин му се искаше да броди из гората и да си пробива път, като разритва хрупкавата шума.

Вместо това влезе и остави посетителския си пропуск на бюрото й.

— Аз съм Ъруин — представи се той и посочи с палец сводестата врата вдясно от него. — Обадиха ми се, че той иска да ме види.

— Ъруин чий? — попита секретарката, като прокарваше пръст по разпечатан списък с имена. Ъруин не отговори. Фамилията му я пишеше на пропуска. Тя просто се заяждаше.

— Госпожо, това е Ъруин Лефингтън — изрече глас до него. — Онзи Ъруин Лефингтън.

Ъруин се обърна. Мъж на средна възраст със здрав и стегнат вид, облечен в униформа на армейски генерал, седеше на дивана зад него. В куфарчето му Ъруин видя няколко папки с черен бордюр. Хммм. Знаеше за съществуването на подобна класификация, но никога досега не бе попадал в едно помещение с такава.

— А… — прекъсна заниманието си секретарката. — Разбирам. Свързан сте с… онзи извънреден случай?

— Предполагам — отвърна Ъруин.

Секретарката сви устни. Провери друг, по-кратък списък, и кимна отсечено:

— Той ви очаква — призна тя. — Заповядайте, седнете.

Ъруин кимна.

Зад него генералът беше събрал документите, които преглеждаше, и ги прибираше в куфарче, вързано с верига за китката му. Сега се изправи с широка усмивка и дойде да поздрави Ъруин.

— Аз съм Дан Торп — протегна му той ръка. — За мен е истинска чест да се запознаем, сержант.

По навик Ъруин огледа почетните знаци на Торп — емблемата на въздушнодесантните войски, кръстосаните стрели на „специални операции“, цял куп лентички от кампании. Познаваше задочно командира от Обединени специални операции по репутацията му, макар и да не се бяха срещали. По общо мнение, беше доста свестен човек. Ъруин му стисна ръката.

— Драго ми е. — И додаде: — Сър.

— Капитан Танака ви праща поздрави. Сам искаше да дойде, но… е зает с друго. С планиране на мисия. Настоява да ви доведа да пийнем по бира, когато всичко това приключи.

Ъруин поомекна.

— Тъй ли? Познаваш го? — Двамата с Йошитака бяха служили заедно в Ирак. — Не знаех, че бил при вас бе, пичове.

— Вече от около година. Ти как така не си се явявал на подбор? — попита Торп. — Знам, че Клинт покани…

— Президентът ще ви приеме сега — обади се секретарката, стана и отиде да им отвори странно оформената врата.

Вратата не беше много широка. Ъруин, уволнил се със звание командващ старшина, се съобрази с чина на генерал Торп и го пусна да мине пръв, а после го последва в Овалния кабинет.

II

Ъруин за пръв път влизаше в светая светих. И преди беше идвал в Белия дом — веднъж с туристическа група и веднъж, когато с още двама-трима пичове наминаха да си вземат Кръстовете за изключителни бойни заслуги. Ъруин, на когото не му дремеше за медали, почти бе решил да го пропусне това последното. По онова време обаче си ремонтираше къщата. Интересно му бе да види как дърводелците са наредили первазите и са оформили отгоре извитите стени на Овалния кабинет. Ама стана издънка. Церемонията се проведе в Розовата градина, не в Овалния кабинет, а президентът — не тоя, а предпоследният — се оказа скапаняк. Дойде пиян и през цялото време точеше лиги по племенницата на един пилот от морската пехота. Щом тя му даде да разбере, че не обича страната си точно по тоя начин, Пияндурник МакПолитик се разкара. Освен това по време на церемонията произнесе неправилно името на пилота.

Както и да е, след девет години и двама президенти, ето го тук, в самия Кабинет. Не беше малък, но не беше и толкова голям, колкото очакваше. „Обаче… первазите добре са ги докарали.“ Идеално оформени блокове на цокъла, хубав, чист перваз и почти невидими сглобки на фестона горе. Той се огледа. И останалото в стаята си беше фантазе. Килими в кралскосиньо, редуващи се златни и кремави райета по стените. Погледът му се задържа на президентското писалище — от тиково дърво, със сложна дърворезба, изобразяваща някаква морска битка. „Хубаво изпипани детайли — помисли си той. — А тиково дърво изобщо намира ли се вече? — той се замисли. — Сигурно е антика, някаква такава простотия.“

— … а това е Ъруин Лефингтън — обясняваше Торп. — Преди в 82-ра въздушнодесантна дивизия, а сега специален следовател от Държавна сигурност.