Библиотеката на Въглен връх

Ъруин вдигна очи. Пред писалището един срещу друг стояха два златисти дивана с масичка за кафе помежду им. На тях се бяха натръшкали президентът и още някакви хора, които той смътно разпозна от новините. Изглеждаха като седнали на тръни. Ъруин завъртя очи наум. „Айде, почна се.“

— Защо е дошъл? — попита една възрастна жена, вперила поглед в него над очилата си. В скута й лежеше отворена папка със секретни документи. „Пак черен бордюр — забеляза Ъруин. — Трала-лала-ли.“ На етикета на вътрешната корица пишеше „Студен дом“.

— По ред причини, госпожо секретар — отвърна Торп. — Сержант… Извинете, специален агент Лефингтън се оказа много напреднал в изясняването на този случай. Преди вчерашните, ъъъ, събития той провеждаше разследване на престъпление, свързано с тях — банков обир. Освен това Лефингтън разпитваше беглеца в момента на бягството му от затвора. Той е единственият известен човек, който е видял извършителите и е оживял.

— Само един пич я свърши тая.

— Моля? — обади се очилатата дама.

Ъруин посочи Торп с палец.

— Той каза „извършителите“. Обаче пичът беше само един. Поне аз тъй видях де.

— Само един? А онзи, който е избягал от затвора? — Генералът зашумоля с листовете от папката с черен бордюр. — Стийв, ъъъ… Ходжсън? Този, когото сте разпитвали?

— Аз не бих използвал точно израза „избягал от затвора“ — отвърна Ъруин. — На мен по-скоро ми се видя, че го отвлякоха от затвора.

— Как така?

Ъруин сви рамене.

— Епа, той яко се ошашка, когато цъфна оня пич по балетна пачка. Всичките се ошашкахме. Направо ни увиснаха ченетата, кат’ пълни кретени. — Ъруин изпита особена наслада от по следния израз. „Кат’ пълни кретени“. Това го изтърсваше само по специални случаи. — Пък и пичът с пачката, за да накара Ходжсън да спре да се дърпа, се наложи да го смлати здравата.

— Извинете — обади се един висок мъж с медночервена коса. — Балетна пачка ли казахте?

Ъруин си прекопа паметта и изрови оттам едно име. „Брайън Хаман — помисли си. — Началник на кабинета на Белия дом.“

— Ъхъ. Лилава пачка и бронежилетка. Израелска, мисля. И към всичкото това — нож. Беше и бос. — Ъруин поклати леко глава. — Баси и шантавото.

— Значи… е бил невъоръжен? — произнесе бавно Торп.

— Бая големичък нож си беше. Обаче без огнестрелно оръжие, ако за това питаш.

— А колко жертви имаше? — попита президентът, докато прелистваше разни документи.

— Трийсет и седем — отвърна Ъруин, без да поглежда в никакви записки.

— Въоръжени ли бяха?

— Мнозина от тях бяха, да. Като че не им е помогнало много. Един тип в коридора лежеше със забучен в гъза четирийсеткалибров „Глок“, набит много по-навътре от предпазителя на спусъка. Само задният край на пълнителя се подаваше.

Държавният секретар, както поднасяше към устата си порцеланова чашка, се сепна и я остави на масата с ненапито кафе.

— Но вас ви е оставил жив — отбеляза тя. — Защо така според вас?

— Фенче — сви рамене Ъруин.

— Моля?

— Малко е дълго за разправяне. — Ъруин мразеше хората, които разправяха дълги истории без покана. Той огледа стаята. Президентът го подкани с жест. — Начи, тоя пич с пачката дъни с ритник вратата на параклиса и кажи-речи на секундата утрепва ченгето, дето го беше довело. — Ъруин си извади от джоба на ризата кутията с тютюн за дъвчене „Копенхаген“, потупа я два-три пъти, за да разтръска тютюна, и налапа малко. — А после попита кой от нас е Стийв. — Той изимитира гласа на грамадния: — „Ештиииийв?“ Ей така. Адвокатът на Ходжсън се раздърдори — тоя си беше путьо, и тая грамада утрепа и него, с една тежест на верига. — Ъруин прибра кутийката с тютюн обратно в джоба си. — Мале, как бързо действаше тоя — рече той, като гледаше многозначително Торп. — Аз толкоз бърз човек в живота си не съм виждал, еба си.

Торп кимна. „Съобщението е получено.“

— Та както и да е, зацепих, че сега ми идва редът. И почнах да мисля на скорост. И го попитах дали познава една мацка на име Карълайн. Той разпозна името. Това май за една бройка щеше да ме отърве.

— Какво ви наведе на тази мисъл? — попита държавният секретар.

Ъруин сви рамене.

— И той, и тя се обличат шантаво.

Сега всички бяха вперили очи в него.

— Шантаво в какъв смисъл? — попита Хаман.

— Ами, той беше по пачка. — Той огледа лицата им. — А Ходжсън беше споменал, че тая мацка, Карълайн, оная вечер като се запознали, се била издокарала с вълнен пуловер и колоездачен клин, от ония, еластичните. И с гети. Шантава работа. Та, това вече ме подсети как една от ония мадами, дето обраха банката, цъфна там по хавлия и каубойска шапка. Не че връзката беше кой знае каква, по-скоро някак си ми напомняха един за друг. Бая тънка връзка обаче, си мислех, че той като и без това се е наканил да ме убива, то не ми пречи да пробвам. И затова го питах дали я познава.

— И се получи?

Ъруин сви рамене.

— Без малко. Поне го позабави за секунда. Той не говореше английски, но си пролича, че името му е познато.

— А на какъв език говореше?