Библиотеката на Въглен връх

Дженифър се плясна по челото.

— О, не! Не го ли предупредихте? Ти ще искаш ли той да се върне, Карълайн? Защото ще стане голямо мазало. — Мъртъвците се държаха дружелюбно с непознатите, които срещаха извън къщи, макар и малко странно. Но в редките случаи, когато някой клетник от външния свят успееше да влезе вътре, те му се нахвърляха със зъби, с ръце, с тояги, с кухненски пособия, с каквото им попаднеше подръка. Освен ако някой не се намесеше бързо, обикновено почти нищо не оставаше.

Карълайн сви рамене.

— Можем да го прежалим. Ако успеем да проникнем вътре бързо-бързо, може би. Иначе, ако ме питате, нека си стои умрял.

— Значи… нов план?

— Абе, не знам. Мисля, че основният план си е стабилен. Проблемът беше, че той не подмина стражите.

— Какво направи?

— Заговори Тейн, това му беше почти първата работа.

Дженифър потръпна.

Карълайн усети как показалецът й аха-аха да се разтрепери.

— Не ми и хрумна да го предупредя. — Това бе правдоподобно. Повечето Библиотекари изпитваха ужас от кварталните кучета още от детството си. Дори и Майкъл бе склонен да пази дистанция. Но американците, кой знае защо, явно ги обичаха тия рунтави копеленца. Това бе една от техните неразгадаеми приумици.

— И какво тогава?

— Освен ако някой не се сеща за нещо по-добро, май ще изляза да видя дали мога да подбера още някой американец — излъга тя. — Дейвид? Това устройва ли те?

Дейвид, може би припомнил си кървавата баня в затвора, си даде благословията с леко кимване.

— Кога ще отидеш? — попита Дженифър.

Карълайн се замисли.

— Ами, май сега.

— Не искаш ли да поизчакаш малко? Скоро ще има за хапване. — Госпожа Макгиликъти се суетеше в кухнята.

Карълайн изпъшка.

— Не, днес ядох вече два пъти. А и в бара може да ми се наложи да мезя. Някой да е виждал ония ботуши, които носех? И синята мешка, натъпкана със зелени хартийки? Ще ми трябва за примамка.

Карълайн си събра нещата и излезе на следобедното слънце. „Доста добре мина — помисли си тя. — Мисията изпълнена, а Стийв е на сигурно място.“ Вярно беше, че мъртъвците яростно защитаваха жилищата си. Трябваше да е така. Личният им живот не понасяше много проверки. Но съществуваха и изключения. Библиотекарите можеха да влизат и излизат, когато си щат, както и други, които са били възкресени.

Нищо нямаше да стане със Стийв.

Другите не го знаеха, естествено.

IV

Стийв огледа набързо вътрешността на къщата, странно празна, и се обърна към вратата. В нея имаше една от онези малки шпионки, през които гледката навън се виждаше изпъкнала в средата. Двата лъва бяха на около пет метра от входа и бавно отстъпваха.

Не беше трудно да се види защо. Сега на улицата се бяха събрали поне стотина кучета с всякакви размери и външност — добермани, Джак Ръсел териери, пудели, едри и дребни, немски овчарки, лабрадори от шоколадовата, жълта и черна разновидност и десетки други породи. Настъпваха към лъвовете.

Едрият мъжкар огледа напред-назад кучешката сбирщина и нададе рев с цяло гърло. Ревът отекна надолу по улицата, като отскачаше от къщите на Гарисън Оукс. Женската погледна през рамо към вратата и погледът й сякаш се заби в Стийв.

Погледът й напомни на Стийв за нещо, но не се сещаше какво.

„Баси, баси, баси. Какво правя аз тука?“ — Лъвовете го бяха спасили. — „Ама това са лъвове, баси, нали се сещаш.“ И все пак той бе почти изпаднал в нокаут и безсъзнание, когато кучетата го заръфаха.

„Това ми напомня…“ Погледна надолу. От него по пода капеше кръв, но все пак не шуртеше, доколкото виждаше. Това сигурно беше добре. А Карълайн беше казала, че има медицински средства. „Медицински средства?! Това е подозрително удобно — помисли си той, а после: — Господи, как я мразя! Страшно!“

Навън се чуваше нисък тътен, който бавно нарастваше — едновременното ръмжене на стотици кучета. Но не успяваха да заглушат косачката. Лъвицата се беше изпречила на пътя на стареца. Той просто я заобиколи. Кучетата като че въобще не забелязваше.

Лъвът отстъпи още половин крачка. Тейн направи две крачки напред, а останалите кучета плътно го следваха. Ротвайлерът залая машинално пак и пак и пръскаше бяла пяна. В двора се бе ширнало море от сбръчкани муцуни, остри зъби и подивели очи.

„Да, спукана им е работата.“ Дори и лъвовете да имаха къде да избягат, а не беше така — те самите се бяха притекли, за да прикрият отстъплението на Стийв — той не се и съмняваше, че поне някои от кучетата могат да ги надбягат. А те бяха толкова много! Стийв тресна по стената. „Дейба мама му, дейба мама му, дейба мама му!“

Мина му през ум да набере Карълайн, но нямаше време. Грамадният лъв отново отстъпи крачка назад и пак изрева. Ротвайлерът го нападна, той отби атаката и го запокити по въздуха сред тълпата. Лъвицата отново погледна през рамо. Стийв би се заклел, че вижда упрек в очите й. „Нямаше ли нещо по Youtube преди година-две за някакви лъвове и английски пичове, дето си станали дружки? — присети се Стийв истерично. — Абе, майната му.“

Отвори вратата.

Лъвицата го погледна. Може би се самозалъгваше, но му се стори, че го гледа с благодарност.

— Влизай тук! Какво чакаш?