Библиотеката на Въглен връх

Тя се опита да скочи, но задният й крак се изметна и тя се пльосна по корем на тухлените стъпала пред вратата, а после се надигна с мъка. Мъжкарят не беше ранен, но я изчака да влезе вътре. Някои от кучетата сега бяха само на педя от него.

Той ги държеше на разстояние, като замахваше с лапа и, както му се струваше на Стийв, със силата на характера си.

— Хайде де!

Мъжкарят се завъртя и с два бързи скока се намери от другата страна на вратата. На прага Стийв понечи да я затръшне, по кучетата му попречиха. Две от тях, и двете — хрътки, заклещиха вратове между вратата и касата. Ръмжаха и тракаха със зъби. Стийв ги риташе по главите със здравия си крак, като се подпираше на вратата. С ритник прати горната хрътка в безсъзнание или може би я уби. Когато отпусна вратата, другата се измъкна навън. Тогава успя да затвори — навън имаше още много кучета, но, кой знае защо, само две-три се бяха покачили на стълбите и напразно дращеха по вратата с нокти.

Провери с изключително внимание дали резето е спуснато, а после пусна дръжката. Заключи, а после врътна и долната ключалка за всеки случай. Кучетата навън лаеха и драпаха по вратата. Стийв се облегна на стената и се обърна да види дали лъвовете сега ще го изядат.

Не го изядоха. Всъщност ни най-малко не му обръщаха внимание. Женската се беше проснала във всекидневната. От задната част на крака й липсваше големичко парче. Кръвта от раната не шуртеше, но изтичаше в постоянна струя. От фоайето към мястото, където лежеше, водеше кървава следа.

„Така. Медицинските средства“ — помисли си Стийв. Внимателно, като не изтърваше от око лъвовете, той изкуцука във всекидневната. Навън все още беше светло, но тук бе здрачно. Всички прозорци бяха закрити с дебели завеси и лампи не горяха. Той заопипва стената, накрая напипа редица ключове и защрака напосоки, докато един от тях проработи. Самотна анемична крушка светна горе. Мъждивото й сияние в охра допълнително помръкваше от останките на умрели насекоми по абажура.

— Я! — възкликна Стийв.

Всекидневната представляваше плоско празно пространство колкото гараж за две коли. Всички мебели бяха струпани в ъгъла — диванът бе изправен настрана, смачкан абажур на настолна лампа се подаваше изпод потрошена библиотека, крака на масичка стърчаха като пръстите на скелет. Призракът на дивана витаеше във вид на по-чисто петно на мръсния килим.

Снимките в рамки и картините също бяха струпани на купчината, но на стаята украса не й липсваше. Почти целите стени бяха покрити с недодялано изрисувани изображения — приличаха на творчеството на талантливо дете от детската градина. „Не — помисли си Стийв. — Не е точно така. Приличат на пещерни рисунки.“

Тези образи бяха в същия груб стил, но не изобразяваха животни. „Е, повечето — не.“ Забеляза тук-там няколко четириноги дзвера, вероятно кучета. Но повечето от тези пещерни рисунки изобразяваха съвременни предмети — той разпозна кафявия квадратен фургон на куриерската компания Ю Пи Ес, малка кола със знак на покрива, а до нея — човешка фигура, изобразена с чертички и с пица в ръце. Пощенска кола. Баскетболно табло. Велосипед. Но сред разпознаваемите и обичайни предмети от американския живот се срещаха и необясними неща — черна пирамида, жълт бик, застанал сред огън, сърдити калмари, люлеещи се сред зелени вълни.

Откри споменатите от Карълайн медицински средства, подредени спретнато в ъгъла срещу мебелите — две каси вода „Дасани“, пакет стерилна марля „Джонсън и Джонсън“, две кутии пластири „Бенд ейд“, найлоново пликче с говежда пастърма и нещо като кутия за инструменти с червен кръст на капака. Обикновена бяла кутия съдържаше набор от не толкова познати неща, грижливо увити в стара булчинска рокля: три глинени гърненца, поднос от стиропор със стъклени ампули, малки бурканчета пудра. „Всичко това като че е прясно, така изглежда. Тук е най-много от ден-два.“ Отвори кутия с лепенки, отвори една и я лепна върху малък белег от ухапване на пръста си. На друга кутия пишеше „амоксилин“. Отвори я и намери вътре дузина спринцовки.

— Ехо, здравей!

Стийв се сепна и се завъртя. Беше възрастна жена, преполовила шейсетте, облечена в комплект от пола и панталон на цветя, основно в лилаво. Самата тя беше много бледа, устните й бяха в цианово синьо.

— Колко ми е приятно да те видя! Няма ли да влезеш? Мога ли да ти взема палтото?

— Ъъъ… здравейте. Не знаех, че тук има някого. Извинявайте, че нахълтах така. Много съжалявам. Навън има кучета…

— Няма ли да влезеш?

— Аз не… — Той млъкна и се втренчи в нея. Сети се как косачът постоянно разиграваше, че не чува, и сочеше косачката пак и пак, все едно за пръв път. „Жена му може би? Идеално си пасват!“

— Няма ли да влезеш? — подкани го тя отново. — Колко ми е приятно да те видя! — Лъвът се приближи и я подуши. Тя погледна надолу към двестакилограмовата котка, която цапаше фоайето й с кръв, и го погали по гъстата прашна грива. — Да ти взема ли палтото?

Лъвът погледна през рамо към Стийв и изръмжа със съмнение.

Стийв тръсна глава.

— Пич, нищичко не мога да вдяна.