Библиотеката на Въглен връх

— Де да го знам. С шантав акцент. Не можах да го позная. Обаче като казах „Карълайн“, изправи гръб и се заслуша. После каза „Нобунунга“ или нещо такова. Направих се, че и него го познавам.

— Нобунага? — попита президентът. — Откъде ми е познато това име?

Ъруин се изненада. „Да бе, завършил е история!“ — помисли си той.

— Ода Нобунага. Да, и аз първо за него се сетих.

Президентът щракна с пръсти.

— Да, точно така!

— Извинете ме — обади се държавният секретар, — но за кого говорим?

— Ода Нобунага — обясни Ъруин. — Той обединил шогуната в Япония през шестнайсети век. Поне повечето от него.

Сега всички го гледаха втренчено, както тъпанарите се случва да те зяпат, като ги изненадаш. Всички, освен самия президент. Той лекичко се усмихваше.

— Продължавайте — каза той.

— Ама се бях объркал — обясни Ъруин. — Не беше Нобунага. Той рече „Нобунунга“.

— Кой е този, по дяволите? — попита Хаман.

— Представа си нямам, еба си — сви рамене Ъруин. — Може да е била кодова дума или някаква такава простотия. — Той кимна към директора на Централното разузнаване. — Без да ми се обиждате.

Директорът на Централното разузнаване кимна. „Не се обиждам.“

— И значи, издъних се. Като казах грешното име, оня с пачката зацепи, че се опитвам да го преметна. И се готвеше да ми види сметката с оная неговата пика или поне да се пробва. Обаче излезе, че ми е фенче. Хич не знам кой повече се изненада, той ли, аз ли.

— „Фенче“? — попита държавният секретар. — Значи… вие двамата се познавате? Не разбирам.

— Не бе, просто понякога…

Торп го прекъсна с леден тон:

— Госпожо секретар, командващ старшина Лефингтън е добре известен във военните среди. „Жива легенда“ вероятно е достатъчно добро описание на неговия статут. В Натанз, ранен, той сам, без чужда помощ…

— Да бе, да, и значи — прекъсна го Ъруин, — той беше чувал за мен. По някое време почваш да го разпознаваш тоя поглед.

— Разбирам. И смятате, че затова ви е пощадил?

— Абе, и аз нямаше да си седя там и да го оставя да ми види сметката. Обаче да. След като ме позна, той само награби онова момче, Ходжсън, и офейка.

— Но вие го подгонихте?

— Пробвах се. — Ъруин тръсна глава. — Леле, тоя какъв бързак беше, човек. — Той погледна президента. — Ей, да ви се намира тука кошче за боклук? Трябва да се изплюя. — И той посочи бучката „Копенхаген“ на устната си.

Торп го погледна опулено, а после едва потисна усмивката си.

— Под бюрото — каза президентът.

— Мерси. — Ъруин заобиколи и мина зад писалището на президента, придърпа кошчето му за боклук, изстреля в него кафява струя и го уйдурдиса отгоре на бюрото. „След малко може и пак да потрябва.“

— Абе, може ли да ви задам един въпрос?

Президентът разшава подканващо пръсти.

— На вас к’во ви пука?

— Добре, достатъчно вече с… — обади се Хаман.

Президентът вдигна ръка.

— В какъв смисъл, агент Лефингтън?

Лицето на Хаман страшно почервеня. „Мда — помисли си Ъруин. — Задник.“

— Викайте ми Ъруин — рече той на президента. — Та начи, искам да кажа на вас к’во ви пука?! Да бе, голям ужас, страшна работа, тъй то, ама това не ви ли е малко под равнището на заплатата? — Съвсем искрено го попита. „За един президент избиването на трийсет души не е нещо чак пък толкова важно.“

Президентът и Хаман се спогледаха. Президентът кимна леко.

— Господин Лефингтън… — подзе Хаман.

— Ъруин — поправи го Ъруин.

Лицето на Хаман почервеня още по-силно. На Ъруин не му дремеше.

— Ъруин, тогава — усмихна се Хаман през стиснати зъби. — Вие имате ли разрешение за достъп?

— Имам, бе — отвърна Ъруин. Намираше му се такова покрай тая работа в Държавна сигурност. Каза им нивото. Не беше особено високо.

Хаман за миг доби самодоволен вид, но щом погледна президента, физиономията му се помрачи.

— Въпреки това му кажете — рече президентът.

— Сър, не мисля, че…

Президентът го изгледа.

— Добре — каза Хаман. — Ъъъ, вчера в този кабинет се обади член на терористична организация. Жена.

— Карълайн? Обадила се е тук?

Всички отново го погледнаха.

— Правилно — отбеляза Хаман.

— Бееееез майтап! — възкликна тихо Ъруин. — Брей! За какво искаше да говорите?

— Причината да се обади беше Стийв Ходжсън — каза президентът.

— Нещо не зацепвам.

— Тя искаше да уредя помилването му — обясни президентът.

— Така ли! — възкликна Ъруин, вече крайно заинтересован. — Разговаряли сте с нея? Вие самият? Лично, един вид?

— Тя знаеше паролите за достъп — обясни Хаман и двамата с президента пак се спогледаха.

Ъруин изчака, но никой от тях не каза нищо повече. „Тоя крие нещо — помисли си Ъруин. — С паролите за достъп се стига само до него. Какво е казала? Какво е казала, че да накара тоя гъз да даде телефона на президента?“ Сети се за касиерките от банковия обир, сети се как Амрита Кришнамурти — безупречна служителка в продължение на петнайсет години — изхвърля „бомбите“ с боя, белязаните банкноти, кариерата си. Но в момента някой му говореше. Въпроса обаче си го биваше. Той си го запази за по-късно разглеждане.

— Извинявайте — каза Ъруин. — Я пак?

Президентът не изглеждаше особено обиден от това, че Ъруин е изключил. Ъруин временно реши, че тоя пич му е симпатичен.