Библиотеката на Въглен връх

— Казах, кое на първо място ви накара да се заинтересувате от нея? — повтори президентът.

— Извършила е банков обир преди три-четири седмици — тя и още една мадама. Оставила е отпечатъци навсякъде из банката. Ама навсякъде! А после — само един отпечатък в къщата, където са го намерили тоя Ходжсън.

— Само един отпечатък? — попита президентът. Гласът му звучеше така, сякаш разбираше защо цялата тази работа е много шантава, което пак изненада Ъруин.

„А, да бе, да, бил е прокурор.“

— Да. Само един-единствен. Шантава работа, а? Обикновено или ги има с купища, или ги няма никакви, ако пипат с ръкавици. Обаче този път — само един. При това идеален. Намериха го на пластината над ключа за осветлението в трапезарията, все едно го е отпечатала на лист.

— Значи е искала да я намерим — заключи президентът. — Защо?

— Не знам — позволи си да отвърне Ъруин. — Обаче въпросът е добър. Искала е да я свържем с тоя Ходжсън може би?

— Постоянно все при него се връщаме. Кой е той?

— С нищо не се отличава, доколкото мога да кажа. Водопроводчик е.

Държавният секретар царствено впери поглед в него над очилата си.

— Водопроводчик?

— Да. — Ъруин отново се изплю в президентското кошче за боклук. — Нали се сещате, ония пичове, дето вкарват тоалетните в ред? Обаче изглеждаше доста нормален — рече той замислено. — Не като ония мадами от банковия обир или пича с пачката.

— Нещо да ви направи впечатление в него? — попита президентът.

Ъруин се замисли над въпроса.

— Не съм си общувал чак толкова много време с него. Но мисля, че той вдаваше какво става не повече от мен. Обаче изглеждаше страшно виновен за нещо. Не можах да схвана за какво. Изловили го да шитка тревица като хлапе и отнесъл две годинки, като отказал да изпорти доставчика си. След това няма арести, но се споменава в много от досиетата на други пичове.

— А сега?

— В днешно време е чист, поне доколкото аз мога да кажа. Освен за мъртвото ченге де. А това той го отрича.

— Вярвате ли му? — попита президентът.

— Да — отвърна Ъруин. — Вярвам му. Мисля, че тя го е натопила.

— Защо?

— За да го използва като средство за постигане на някаква цел, подозирам. Какво казахте, когато ви попита за помилването?

Президентът не отговори. Погледът му беше леден. „Значи е отговорил «да».“

— Няма значение. Това не е моя работа, еба ти. Извинявайте.

— Може и да сте прав — рече президентът. — Средство за постигане на цел. Хм. Какво би поискала от него?

— Де да знам. Много напън, много нещо е това, ако е само за да го хване да й поправи чешмата. Има ли значение?

— В какъв смисъл?

— Ами, ей ви го там Торп. Той не си пада много по преговорите. Ще ги изтрепеш ли?

Всички притихнаха напълно. След време Ханан се обади:

— Благодаря, Ъруин. Това е всичко.

Ъруин изчака секунда, но този път президентът не го заби.

— Да, да. — Той отново се изплю. — Аз не бих.

Сега и Ханан, и държавният секретар го гледаха на кръв.

— Защо не? — попита президентът.

— Мисля, че те това искат — отвърна Ъруин. — Това иска тя. Която и да е тя, хич не е тъпа. Трябва да е била наясно, че ще проследите обаждането, нали? Трябва да е била наясно и че ще ви вбеси, като ви изкара от релсите.

— Тя не ни е изкарала… — подзе Хаман.

— Да бе, да, карай да върви. Та, тъй както аз го виждам, вие или можете да припнете лудешки по веселия път, прокаран от нея за вас, или да се скатаете за известно време, та да видите дали няма да вденете какво става, еба си.

Президентът се втренчи продължително в него.

— Надлежно отбелязано — каза той. — Ще го обмисля.

— Направете го. Приключихте ли с мен?

— Да.

Всички добиха облекчен вид.

— Ъруин, ще ме изчакаш ли във фоайето? — попита Торп. — Бих искал да ми дадеш възможност да те информирам за още някои подробности.

— Да — отвърна Ъруин и въздъхна наум с мисълта за есенните листа. — Разбира се. — И излезе през изхаканата сводеста врата, като се спря само за миг, за да прокара пръсти по съвършената ламперия.

III

Заговорничиха още някъде около час. Ъруин, ядосан, се развличаше с лазене по нервите на секретарката. Най-сетне вратата се отвори. Стадото задници се изсипа от нея и повечето на тръгване изгледаха Ъруин кръвнишки.

Торп беше сред последните излезли. Той отиде при Ъруин. Беше се облещил.

— Да знаеш, в Подразделението говорят за тебе — каза той. — Йошитака и другите. Чувал съм разни истории. Обаче преди днешния ден изобщо не съм вярвал…

— Ей! — подвикна президентът през отворената врата. — Ъруин? Да ти се намира една секунда време?

Ъруин и Торп се спогледаха.

— Не може да ме убие — сви рамене Ъруин. — Аз съм носител на Кръста за изключителни бойни заслуги.

— Два пъти. И на Почетния медал.

— Абе, тая история прекалено много я раздухаха.

Ъруин се върна в Овалния кабинет.

— Слушам!

— Исках да ти благодаря за помощта днес — рече президентът. — И за твоята служба за родината, разбира се. — Той замълча. — Срещата с теб беше много паметна.

— Да бе, и на мен ми беше драго да се запознаем. — Той махна пренебрежително с ръка. — Радвам се, че помогнах и прочие. — Ъруин се подвоуми. — Абе, ше моа ли аз да ва запитам за едно нещо?