Бил галактическия герой на планетата на бутилираните мозъци

На Бил бе възложено да отговаря за жътвата в Цоцканските равнини, част от Родомонтаденската околия. Цоцканските равнини осигуряваха значителна част от прехраната на населението. Ниски храсти с розови цветчета даваха плодчета и ядки, както и още един вид плодове, наподобяващи твърде гнъсни на вид виолетови банани, които обаче бяха доста хранителни. Ширналите се от край до край полета бяха насечени на равни разстояния от водонапоителни инсталации. Бил отговаряше за тяхното пускане и спиране. Тъй като нямаше тяло, всичко, което трябваше да направи, бе да насочи волята си към съответните клапани, които благодарение на психотропната си същност мигом се отваряха или затваряха. Странно, но някои от психотропните клапи клеясваха или ръждясваха. Не по-малко странно бе, че енергията, която се изискваше, за да ги командва, бе точно толкова, колкото ако трябваше да го прави с тялото си. Единствената и приятна разлика бяха гледките. Бил можеше да се издигне високо в небето и да се рее като птица или да се пъхне под земята, за да инспектира състоянието на корените. Изглежда нямаше граница за нещата, които можеше да прави без тяло. Само дето работата, която вършеше, бе много повече. След известно време взе да му омръзва. Дори стигна до извода, че физическият труд без тяло е също толкова изморителен, досаден и изнервящ, колкото животът с тяло. Взе да се пита какво ли представлява задгробният живот, ако въобще има такъв. У него се зародиха подозрения, че няма да е толкова лек и приятен, колкото го смятат хората.

Приятно беше да се размотава над Цоцканските полета, особено след като компютърът се бе погрижил да усеща топлината и студа, както и за кинестетичните аналози на всички останали сетива. Той знаеше, че това, което чувства, не е реално, но беше далеч по-добро, отколкото да не усеща нищо. Понякога следобед обичаше да изляга нематериалното си тяло на някоя затревена поляна в покрайнините на полето. С едно минимално нагаждане на аналоговите си рецептори долавяше тежкото ухание на влажна земя и цветовете. Компютърът дори добавяше музикално оформление на картината. Бил не си падаше кой знае колко по класиката, но компютърът му обясни, че растенията се развивали по-добре на фона на Моцарт. Бил не се оплакваше, макар че предпочиташе музика с повечко ритъм, на която може да си тактува с крак.

След известно време Цоцканските полета му омръзнаха и той започна да се скита по-надалеч. Компютърът бе свързан с всички части на планетата и Бил можеше да използва най-добрата транспортна система, която някога бе виждал. Дори движението по тези канали обаче изискваше изразходване на значителни количества енергия. Но Бил скоро откри аналога на акумулаторната раница и така беше в състояние да пътува, без да се грижи за енергийните си запаси.

Аналогът на енергийната раница се появи горе-долу по времето, когато срещна скуола. Това беше малък гризач, обитаващ полетата и горите на Цурия, който бе в състояние да общува с автономни компютърни проекции от вида на Бил. Скуолът не беше кой знае колко интелигентен — не повече от младо и умствено изостанало овчарско куче, но ставаше за компания. На ръст бе колкото земна катерица, приликата се поддържаше и от двете дълги пухкави опашки. Този забележителен пример за естествена мимикрия често го спасяваше от по-големите хищници, които — макар че обичаха да си похапват скуоли — се втрещяваха при вида на двете опашки и тогава дребният гризач съумяваше да се скрие. Скуолите живееха сред клонаците на кардифовите дървета — тези гиганти на горските простори и езерата. Не им беше лесно, тъй като природата не ги бе конструирала да живеят на дървета. Изглежда по въпроса за тях природата си бе наумила нещо друго, тъй като бяха снабдени с перки, хриле и рудиментарни крила. Би могло да се каже, че всъщност природата не е знаела точно как да постъпи със скуолите.

Бил срещна първия си скуол един ден, когато се изтягаше аналогово на чудесна зелена тревичка, мечтаейки си за някой мръсен комикс и добинбургер.

— Добър ден! — изцирика скуолът. — Ти май си нов тук, а?

— Ами да, така е — призна Бил.

— Полуавтоматичен ли си?

— Позна.

— Така си и мислех — рече скуолът. — Имаш точно такъв вид на ограничена компетентност. Не ти ли омръзна да поливаш градините?

— Омръзна ми — рече Бил. — Но това ми е работата.

— Зная — мъдро кимна скуолът. — Веднага познах, че си едно от разклоненията на компютъра.

— Аз пък не се мисля за такъв — рече обидено Бил. — Но може и да си прав. Да знаеш как ми се иска да си върна обратно тялото!

— Мда — отново кимна скуолът. — Хубаво нещо са черупките. Особено такива като моята, с две опашки. Искаш ли да те заведа в моята бърлога и да те почерпя с чай?

— С удоволствие — рече Бил, — само дето нямам тяло, с което да го поглъщам.

— Не бери грижа — рече скуолът. — Ще се преструваме. А ти ще имаш възможност да се запознаеш със семейството ми.