Бил галактическия герой на планетата на бутилираните мозъци

— Тогава какво ще стане с мен? — попита Бил, макар че всъщност не искаше да узнае отговора.

— Интересен въпрос — захили се пазачът. — Ти ще продължиш да съществуваш в материален смисъл. Но що се отнася до съзнанието, което казва „аз съм аз“, тази част, меко казано, ще отлети завинаги.

Бил изстена.

— И накъде ще отлети?

— Трудно е да се каже — отвърна пазачът. — Но след като няма да си тук, за да ми задаваш досадни въпроси, пет пари не давам.

Тъпчеха го с грамадни късове черен дроб, докато се тресеше от мисълта от какви чудовища произхождат, както и с гигантски кубични яйца, караха го да поглъща шейкове от двайсет и един вида мляко и пасирано-хомогенизирани мозъци. Не бяха никак приятни, дори подправени с ягоди. Всичко това все повече го потискаше. Не му даваше покой дори мисълта, че тялото му ще бъде обитавано от един от най-изтъкнатите цуриянски политици — стария Веритайн Красноръжен. Ама хич не го утешаваше или блазнеше идеята тялото му да бъде рециклирано в полза на велик народен водач.

Тъй като не искаше да стоварва върху себе си вината за своята вродена селска тъпота, опита се да обвини преводача.

— Защо не ми помогна с теста по математика?

— Гнъсна работа — отвърна преводачът. — Да не мислиш, че мен ме бива?

— Ако можехме само да се свържем с военните! — проплака Бил. — Достатъчно е да ми пратят някой спец по математика и всичко ще се оправи.

— Ще се оправи за спеца, не и за теб — изрече преводачът с електронен садизъм. — Пък и никой не би пратил спец по математика да изследва непознати планети.

— Зная — процеди Бил през здраво стиснати зъби, — но имам право да си помечтая, нали? Не можеш да ми отнемеш поне тази възможност.

— Хич не ми пука за цялата тая история — заяви преводачът, след което се самоизключи.

Едва на втория ден от пребиваването в специалната килия с подплатените стени Илирия намина да го види. Остана при него няколко часа. Окуражаваше го да й разказва за детството си, за военната служба, за приключенията на различни планети. Бил откри, че неусетно се е привързал към нея. Макар че външно приличаше на другите цуриянци, поведението й се отличаваше. Беше състрадателна и женствена. Имаше нисък и приятен глас. Понякога в сумрака на килията му се струваше, че различава очертания на гърди върху лъщящия метал на средната сфера. Дори започна да си мисли, че мършавите й черни крачета са много сладки, макар че бяха малко повечко от необходимото. Но дълбоко в себе си осъзнаваше, че тези видения са породени от отчаянието му. Никога не би могъл да обикне жена, съставена от три метални сфери. Да бяха две, щеше да е малко по-поносимо. Но не и три.

Една вечер обаче той забеляза някаква разлика в Илирия. Изглеждаше развълнувана, дори малко превъзбудена. Когато я попита за причината, тя отказа да му отговори.

— Бил, ще ти кажа само едно — работя върху план за твоето спасяване.

— И какъв е този план?

— Не мога още да ти кажа.

— Има ли поне някаква надежда?

— Да, скъпи, има. Рисковано е, но мисля, че имаме надежда.

Бил забеляза, че тя каза „имаме“. Попита я какво значи това.

— О, Бил — отвърна тя, — надявам се след няколко дни да ти поднеса приятна изненада.

Колкото и да му се искаше да се спаси, не беше сигурен дали държи да се запознае с изненадата на Илирия.

3

Бил се събуди в компютър. В началото, естествено, не го знаеше. Последното, което си спомняше, бяха стените на неговата килия. След това дойде прехвърлянето. Бил отвори очи и премигна озадачено. Килията беше изчезнала. Рееше се в някаква странна и мъглива среда. В началото всичко наоколо му се струваше размътено. Той се огледа. Имаше същия размътен вид. Чувстваше се изтръпнал и отнесен. Къде бе попаднал? Какво бяха направили този път с него? Какво щеше да се случи отсега нататък? Той почувства, че вътре в него се надига паника.

Лежеше върху нещо, което наподобяваше малко облаче с оранжево-махагонов цвят. Наоколо имаше и други облачета, вероятно закачени с жици за тавана. Той вдигна глава и откри, че не може да различи тавана през мъглата. Някои от облачетата приличаха на кушетки или фотьойли. Осветлението бе доста приглушено и караше въображението му да дорисува нещата наоколо. Освен това из въздуха се носеше познатата и приятна миризма на пържоли. Изведнъж Бил си даде сметка колко е изгладнял. Ужасно изгладнял. Той се надигна. Всъщност по-скоро се възнесе в изправено положение.

— Къде съм? — попита на глас.

— Добре дошъл! — отвърна нечий глас, Бил не можеше да определи откъде идва, но знаеше, че това е същият глас, който бе чул по-рано, в килията.

— Къде съм? — повтори той.

— Само се успокой — рече гласът. — Вече си в безопасност.

— Какво означава това? Къде се намирам? И кой си ти, гнъсовете те взели? — добави Бил с изтънял от уплаха гласец.

— Аз съм цуриянският компютър — отвърна гласът. — Намираш се вътре в мен.

Бил се огледа. Вярно, стените бяха боядисани в сиво и бежово — класическите компютърни цветове.