Бил галактическия герой на планетата на бутилираните мозъци

— Побързай, докато съм още в тая глава — рече Бил.

След това изминаха доста дни и нощи, преди да я зърне отново. Не знаеше точно колко, защото Цурия изглежда се движеше доста хаотично около своето слънце, вследствие на което дните и нощите имаха различна продължителност. Някои дни цуриянците наричаха тигрови. В тези дни слънцето изгряваше и залязваше на всеки час, раирайки планетата в златисто и черно. Бил реши да отбелязва на стената всеки от тези периоди. Не знаеше защо трябва да го прави, но така обикновено постъпваха затворниците в книгите, които бе чел навремето у дома, докато се излежаваше в сламата. Опита се да създаде цяла система от драскотини, но скоро стигна до една драскотина, която преди не бе забелязал. Освен ако беше отбелязал два светли периода, без да си спомня. Или пък бе обозначил един и същи период два пъти. Колкото повече разсъждаваше върху това, толкова повече стигаше до извода, че цялата тази драсканица по стените е доста сложна и трябва да се изучава в училище, преди да се пристъпи към практическото й приложение. Не разполагаше с никакви вестници, книги или холовизори. За щастие откри едно малко копченце на преводача, което го превключваше от „превод“ към „разговорна реч“. Стори му се доста глупаво да се захваща с това, но изглежда нямаше никой друг, с когото да си поговори.

— Здрасти — рече той.

— Ало — изчурулика преводачът. — Хей, как си, бе?

— Защо говориш с тоя глупав акцент? — попита Бил.

— Защото съм преводач, ето защо, тъпако. — Малката машинка изглеждаше доста ядосана. — Съвсем естествено е да допускам в речта ми да се прокрадват изрази, наследени от множеството езици, които използвам в разговорната фаза.

— Мъгляво ти е обяснението — рече Бил.

— Не и за мен, шляпащо, гнъсливо, немашинно създание!

— Няма смисъл да се обиждаме — рече примирително Бил. Единственият отговор бе обидено подсмърчане. След това настъпи продължителна тишина. Бил обаче упорстваше: — Да си гледал някой готин филм наскоро?

— Какво? — попита преводачът.

— Филми, бе.

— Ти луд ли си? Аз съм миниатюрен електронен преводач, пришит под дясната ти мишница. Или прикачен за ухото. Мене ме носят. Как мога да гледам филми?

— Само се майтапех, бе — рече Бил.

— Нищо не са ни казвали за майтапенето — оплака се преводачът. — Толкова стига ли ти?

— Кое да ми стига?

— Ами разговор.

— Не, разбира се, че не ми стига! Та ние едва сега започнахме!

— Да де, ама, виждаш ли, аз вече изразходвах почти целия си разговорен капацитет. Ще продължавам да ти превеждам, но със съжаление трябва да ти съобщя, че общуването помежду ни е към своя край. Дотук беше.

— Преводач? — подвикна Бил не след дълго. Пълно мълчание.

— Не ти ли остана поне още някоя думичка? — попита Бил.

— Само тези — отвърна преводачът и това бяха последните думи, които Бил успя да изкопчи от него.

Скоро след това започна да чува втория глас.

Вторият глас му заговори същата нощ, малко след като приключи с вечерята от гарниран с ягоди мозък и паниран птичи черен дроб, който повече приличаше на овчи изпражнения. Тъкмо четеше етикета на ризата си под светлината на лампа със странното название „Слепият филистинец“ заради безразличния блясък, който хвърляше върху всичко наоколо. Протегна се, за да се прозее, и един глас зад него произнесе:

— Слушай.

Бил подскочи уплашено и се огледа във всички посоки. Нямаше никого в стаята.

Сякаш за да потвърди наблюдението му, гласът добави:

— Аз не съм в стаята.

— Къде си тогава?

— Малко е трудно за обясняване.

— Опитай поне.

— Не, не днес.

— Какво искаш в такъв случай?

— Искам да ти помогна, Бил.

Бил бе чувал тези думи и друг път. Въпреки това бяха приятни за чуване. Той приседна на крайчеца на ваната и огледа отново стаята. Не, наистина нямаше никого.

— Вярно че ми трябва малко помощ — призна той. — Можеш ли да ме измъкнеш оттук?

— Мога — отвърна гласът. — Ако правиш точно това, което ти кажа.

— И какво ще ми кажеш да правя?

— Нещо, дето може да ти се стори налудничаво. Изключително важно е обаче да го направиш с абсолютна убеденост и точност.

— Добре де, какво трябва да направя?

— Хич няма да ти хареса.

— Казвай или млъквай! — кресна Бил. — Взе да ми ходиш по нервите. Не ме интересува дали ще ми хареса. Щом ще ми помогне да се измъкна оттук, ще го направя. Хайде — изплюй камъчето!

— Бил, можеш ли да се тупаш по главата с едната ръка и едновременно с другата да се гладиш по корема?

— Май не мога. — Бил опита и не успя. — Видя ли? Прав бях.

— Но можеш да се научиш, нали?

— Че защо ми е?

— Защото има шанс да се измъкнеш навън. Ако искаш да си запазиш мозъка, трябва да правиш точно това, което ти казвам.

— Ясно — рече Бил, без нищо да му е ясно. — Имаш ли нещо против да ми кажеш кой си?

— Не сега — рече гласът.

— Разбрах — отвърна Бил. — Сигурно си имаш причина, а?

— Да, но не мога да ти я кажа. Бил, ще направиш ли както ти казах? Искам да се упражняваш. Пак ще се върна.

И гласът изчезна.