Бил галактическия герой на планетата на бутилираните мозъци

— Тука май си прав — съгласи се Пъхогаг. — Ще трябва да попиташ компютъра.

— Здрасти отново — произнесе армейският компютър. — Не идвахте ли преди малко? Извинявайте, че питам, ама зрението ми не е каквото беше на младини. Май лещите на камерите са се поизносили. Не че на някой му пука. — Машината издаде подсмърчащ механичен звук.

— Идвах да питам за крака — произнесе Бил, отвратен от електронното й самосъжаление.

— За крака ли? Виж, това не мога да го забравя! Я да ти погледна крачето.

Бил доближи крака си до една от камерите.

— Фуйии! — възкликна компютърът. — За този красавец всеки алигатор би ти завидял. Само че го виждам за първи път. Нали ти казах, краката никога не ги забравям.

— Не може да не си го спомняш — прохленчи Бил. — И миналия път, когато идвах, ме кара да ти го показвам. Никой компютър не забравя подобни неща.

— Не съм казал, че съм забравил, компютрите не могат да забравят, а че не съм се сещал напоследък за него. Само за момент, докато се поровя из паметта си. Да прегледам списъка с крака, значи… ами да бе, ето го. Прав си, дойде тук с някаква молба. И аз те пратих в Офицерската стая.

— Точно така. Там пък ми заявиха, че с влизането си съм се записал доброволец в опасна мисия.

— Да, и това е вярно — потвърди компютърът. — Понеже ми поискаха доброволец и аз им пратих първия, който ми попадна подръка.

— Мен?

— Теб.

— Но аз не съм искал да бъда доброволец!

— Айде сега. Искам да кажа, съжалявам, но си го просеше. Така поне предположих.

— Моля, кʻво?

— Имам една специална програма за предположения.

— Можеше поне да ме попиташ!

— Тогава какъв смисъл от програмата за предположения? Знаеш ли колко пари са потрошили за нея? Пък и ми беше ясно, че чудесен армейски типаж като теб не може да не жадува да стане доброволец в опасна мисия въпреки дребното недоразумение с крачето.

— Грешиш — заяви му направо Бил.

По екрана на компютъра премина вълна, наподобяваща свиване на рамене.

— Амʻче стават грешки, нали така?

— Това хич не ме успокоява — кресна Бил и удари с юмрук екрана. — Ще изтръгна лъжовните ти транзистори! — Той отново тупна с юмрук по екрана. Този път зад стъклото блесна червена светлина.

— Войник — произнесе компютърът грубо. — Застани мирно!

— Какво? — подскочи Бил.

— Чу ме добре. Аз съм армейски компютър с действителен чин полковник. Ти си военнослужещ. Ще ти напомня, че трябва да се обръщаш към мен с подобаващо за ранга ми уважение, инак ще загазиш още повече, отколкото си го докарал досега.

Бил преглътна. Всички офицери са еднакви, помисли си той, дори и когато са компютри.

— Тъй вярно, сър — рече той и застана мирно.

— И така, след като твърдиш, че процедурата е била нередовна, какво предлагаш да направим?

— Да я отмените — отвърна Бил. — Като ще се избира доброволец, нека да е от списъка на целия личен състав.

— И това ще те задоволи ли?

— Да.

— Добре, започваме. — На екрана на компютъра се мярнаха разноцветни светлинки. Едно след друго започнаха да се сменят имена. Приличаше на въртяща се ролетка в казино.

— Готово — обяви компютърът. — Имаме победител.

— Чудесно — кимна Бил. — Сега мога ли да си вървя?

— Разбира се. Успех, войниче.

Бил отвори вратата. Отвън стояха двама грамадни военни полицаи, които го подхванаха под мишниците.

— Както вероятно си предположил — обади се компютърът, — ти спечели и второто теглене.

Малко след това едрият войник с малко зеленикаво стъпало се бореше в прегръдките на двама военни полицаи. Войникът бе отнесен пред няколко генерали, където го положиха и нагласиха в подобаваща поза.

Бил отвори уста да изкрещи. Един от полицаите го сръга с лакът в бъбреците.

Другият направи същото с черния му дроб.

Когато след няколко секунди Бил отново дойде в съзнание, първият полицай се наведе към него и просъска:

— Виж какво, приятелче, щеш не щеш ще те качим на онази сонда. Въпросът е само дали ще идеш цял-целеничък, или ще те надробим на кайма, та да не можеш да изпълниш проклетата си мисия. Повече не прави сцени пред началството.

— Те мразят сцените — добави вторият полицай. — И ние също.

— Нас обвиняват, ако някой от доброволците вземе да се дърпа — обади се първият.

— Дали пък да си вържем гащите и да го потрошим от бой?

— Да му смажем гръклянчето.

— Не, тогаз ще прави неприлични жестове.

— Май си прав — кимна другият и взе да навива ръкави.

— Не си правете труда — спря ги Бил. — Направо ме носете на кораба.

— Но първо ще застанеш мирно и ще стиснеш ръцете на генералите. И ще им кажеш колко се радваш, че си станал доброволец.

— Добре де, да свършваме по-бързо — склони Бил.

Разузнавателният кораб беше съвсем малък, изработен от евтина пластмаса и алуминизиран картон, тъй като не се предполагаше, че ще се върне. Единият полицай понечи да повдигне люка и изръмжа недоволно, когато дръжката му остана в ръката.

— Няма значение — успокои го другият. — Въъътре всичко работи.

— Защо не ги правят по-солидно? — хленчеше Бил, но изведнъж подскочи от болка. Двамата полицаи го бяха стиснали и нагънали на хармоника.

— Че какво ги е грижа? — попита първият. — Правят ги за еднопосочно пътуване към особено опасни местенца.