Бил галактическия герой на планетата на бутилираните мозъци

— Това хич не ми харесва — избълбука алкохолически Бил. След това го завладяха кръвожадни амбиции. — А защо просто не ги посипете с атомни торпеда? Издухайте ги! Вдигнете във въздуха проклетата планета!

— И тази идея ни е хрумвала — призна майорът. — Само че е в разрез с правилата за водене на война, както заявяват левичарските партии, дето вече ни дишат във врата за предстоящите избори. Искат всичко да е законно. Да се обяви война и прочие там глупости. Веднага щом се провалят на изборите ще си я подкараме както преди, но в момента ръцете ни са вързани. Ракетите ни са закотвени в силозите, а носовете ни са забодени в чашите.

— Ами… — Бил се замисли. — Защо не им обявите война?

Офицерите закимаха одобрително.

— Всичко е наред с инстинктите ти, войнико. Но не преди да са отминали изборите. Тогава ще можем да пратим проклетите цуриянци чак в отвъдното измерение. Докато удари часът обаче ще се правим на примерни граждани. Проблемът е, че не можем даже да намерим някого, който да говори цуриянски. — А и не сме сигурни дали там въобще има жива душа.

— Което води до един-едничък извод — обади се полковникът. — Сигурен съм, че и сам си стигнал до него. Ако успеем да промушим една малка разузнавателна сонда през облаците с някой на борда, който да носи послание от командващия адмирал, поне ще накараме тези цуриянци да проговорят. Тогава можем да отправим искания, които те на свой ред да отхвърлят. След което ще получим възможност „да реагираме подобаващо на отправеното ни оскърбление и да настояваме за извинение под заплахата от война“. Освен ако цуриянците не се извинят достатъчно бързо, за да избегнат нашата инвазия.

— Бързината е всичко в съвременната война — посочи майорът. — Какво смяташ, Бил?

— Добър си е планът, няма що — рече Бил. — А сега, ако бъдете така добри да ме ориентирате към Медицинския сектор…

— Не е моментът сега, войнико — прекъсна го майорът. — Искаме да те поздравим и да ти обясним как работи разузнавателната капсула.

— Я чакайте малко — вдигна ръце Бил. — Какво общо има това с мен?

— Скъпи ми приятелю — отвърна майорът, — с влизането си през тази врата ти се обяви за доброволец да бъдеш пратен с капсулата на Цурия.

— Не съм! Компютърът ми каза да дойда тук!

— Точно така. Компютърът те избра за доброволец.

— Че може ли да го прави?

Майорът се почеса по главата.

— Не съм много сигурен. Ти защо питаш? — Той се изкиска злокобно, когато Бил се опита да стане и автоматичните белезници щракнаха на глезените му.

Пъхогаг изглеждаше ужасно. Съвсем наскоро бе преживял доста — изяде един здрав колективен пердах само задето бе толкоз услужлив и любезен, което си беше в разрез с кодекса на рейнджърите. Първият урок, който научава рейнджърът, е „Прекарай другарчето си“. Военният психиатър му бе поставил диагнозата „лек случай на синдрома на Шмидас“ — явление, обратно на докосването на Мидас, когато всичко, което пипнеш, става на злато. Но един от колегите на психиатъра, майор д-р Подушилпръц, беше на противното мнение. Той заяви, че Пъхогаг бил класически случай за психоза на неудачника с прибавени автодеструктивни наклонности. Що се отнася до Пъхогаг, това, което знаеше със сигурност, бе, че животът му се сговнясва непрестанно. А всичко, което искаше, бе да направи хората щастливи!

Ето настоящия момент например. Вярно че не е вързал да цъфне. И как да е инак, след като го блъскат в горещата стена на бойлера в пералното помещение, докато Бил размахва грамадните си юмруци и заплашва да го разкъса на парченца?

— Бил, спри! — проплака Пъхогаг, докато Бил полагаше усилия да пробие с главата му шипящата ламарина на бойлера. — Направих го зарад теб!

Бил се поколеба, вдигнал отново убийствен юмрук.

— Какво искаш да кажеш?

— Предложих те за доброволец, защото така ще получиш медал, голяма премия, годишен запас халюцинаторни хапчета и вероятно почетно уволняване от служба!

— Уволняване?

— Да, Бил. Ще можеш да си идеш у дома!

Бил бе споходен от носталгична вълна при мисълта за родната планета Фигеринадон, която толкоз много искаше да зърне.

— Сигурен ли си? — попита той.

— Разбира се, че съм сигурен. Достатъчно е да се обадиш на офицера от наборната служба, когато се върнеш. Той ще уреди всичко.

— Ама това е страхотно! — възкликна Бил. — Проблемът е само, че мисията е самоубийствена и аз едва ли ще се върна. Как ще ме уволнят, ако не се върна?

— Ще се върнеш — изрече Пъхогаг. — Гарантирам го.

— Че как можеш?

— Защото след като те предложих за доброволец, предложих и себе си. Така че ще мога да се грижа за теб.

— Ти за себе си не можеш се погрижи! — въздъхна Бил. — Хубаво е, че се мъчиш да ми помогнеш, Пъхогагчо, но наистина не беше нужно.

— Едва сега си дадох сметка, Бил — рече Пъхогаг, докато се освобождаваше от хватката и същевременно се отдалечаваше от бойлера. Поне засега опасността бе отминала. Понякога на Бил му кипваха лайната, но достатъчно е да избегнеш торнадото и всичко пак се връща по местата си.

— Още нещо — сети се Бил. — Как можеш да ме записваш за доброволец? Само аз имам право.