Бил галактическия герой на планетата на бутилираните мозъци

Още щом ги съгледа, Бил започна да подскача. Краката му подхванаха бесен танц върху полираната повърхност на ваната. В същия миг той вдигна лъка и се зае отчаяно да стърже с него по струните на цигулката.

Инструментът издаде такъв жален писклив звук, че Бил го хвърли и сграбчи най-близкия гръндж. После се изправи и го хвърли в залата, където мигом се възцари хаос. От гледна точка на самите грънджове това бе като разходка из парка преди вечеря.

Като видя какво става из залата, Димитри се завтече към сцената. В ръката си държеше лазерен пистолет с разпръсквател на дулото. Разпръсквателите са забранени на повечето места из галактиката. С тяхна помощ, вместо да ти пробие тънка изискана дупка, вследствие от която да издъхнеш още преди да си разбрал какво те е сполетяло, лазерният пистолет оставя такива грозни и разкривени рани, че видът им шокира както пострадалия, така и присъстващите на това събитие. Разпръснатият лъч можеше да изгори плътта до кокал и го правеше крайно болезнено. Което означаваше, че Бил го грозеше не просто смърт, но и обезобразяване и страхотни мъчения. Трябва да признаем, че той не се поколеба да реагира мълниеносно на тази заплаха, която би накарала друг на негово място да се парализира.

— Аааах! — изкрещя Бил. — Вижте какво мога! — И както го бяха учили в часовете по нестандартно бойно изкуство, той завъртя тялото си в противоположна на часовниковата стрелка посока, като същевременно разтвори крака и рязко издиша въздух. Имаше още няколко движения, разбира се, но ако ви трябват подробности, идете и си купете наръчник. Което, както вероятно се досещате, никак не е лесна работа.

По това време Сплок също бе предприел необходимите действия, което бе изненадващо за някого, от когото очаквате предимно логични разсъждения и по-малко движения. Измъкнал изпод дрехите си скрития лъчемет, той се извърна рязко и прикри левия фланг, докато Хам Дуо, когото Бил бе разпознал малко по-рано, скочи от високия балкон с енергиен меч в ръка и свирепа физиономия на небръснатото си лице.

— Пази ми гърба! — извика той на Бил и пресрещна взвода войници с блестящи брони, който току-що бе пристигнал.

— Убийте ги! — кресна Димитри и се прикри зад една скулптура тъкмо преди Дуо да го разполови с меча.

— Цуни ми задника! — отвърна Бил, за което можеше да бъде извинен, като се вземеха предвид крайните обстоятелства.

Защото миг след това се разрази страхотна битка. Елементът на изненада вече бе отпаднал, защото, както е известно, изненадата действа само докато е изненада. Врагът напираше от всички страни, непрестанно идваха нови и нови подкрепления и този рунд очевидно щеше да бъде спечелен от Димитри, на чиято страна бе огромното числено превъзходство. Войниците му, пришпорвани от периодичните инжекции с разгневяваща дрога, безогледно се хвърляха в атака, размахвайки като побеснели своите енергокопия, които бълваха ослепителни експлозии с голяма разрушителна способност. Сплок бе проявил предвидливост да се запаси с флакон ЕПА, енергопоглъщащ аерозол, благодарение на което се измъкна невредим от първия щурм. Но какво да прави след това?

Изненадващо отговорът дойде от една дългостеблена синя роза.

12.

Някои вероятно биха сметнали последното изявление за пресилено. Какво значение може да окаже в края на краищата една най-обикновена синя роза?

Синята роза лежеше върху масичката за кафе на капитан Дърк. Всъщност с това се изчерпва цялото й участие в тази история. Защото заедно с нея на сцената се появи и самият Дърк.

В интерес на истината, сутринта, когато синята роза разцъфна, капитанът се намираше в личната си каюта на борда на „Находчивост“ — по същото време, когато дежурният офицер получи транстелеграма.

— Транстелеграма? — повтори Дърк, след като свързочният офицер Пол Муни дойде в каютата, да му докладва и да покаже разпечатката.

— Да, сър — потвърди Муни.

Беше висок, добре сложен младеж с тънички мустачки. Тъкмо заради тези мустачки Муни бе станал за присмех сред екипажа, когато за първи път се качи на борда — не за друго, а защото тогава цареше голяма скука и хората се чудеха с какво да се забавляват. Муни, разбира се, не знаеше това. Смяташе, че се смеят на него.

В известен смисъл бе прав. Стана така, че иначе безгрижният и весел младеж само за едно денонощие се превърна в истински мизантроп. Започна да се усамотява в радиорубката, която бе затулил с черна хартия, тъй като твърдеше, че луминесцентното осветление го заслепява.

Настояваше да му носят там храната и категорично отказваше да разговаря с екипажа. Нерядко отвътре се дочуваха странни почукващи звуци. Никой не можа да открие причината за тях. Това само засилваше мистерията.

Поведението на Муни естествено привлече и вниманието на капитан Дърк. Издокаран в любимия си светлосин комбинезон, Дърк бе в обичайното си благодушно разположение.

— Нека си стои в радиорубката — заяви той. — Оставете го на мира, ще му мине.

— Но сър, държанието му е необичайно.

— И откога не можем да понасяме държанието на хора с умствени увреждания?

— Искате да кажете, че Муни е побъркан?