Битие

Джейсън така и не успя да я разбере, момчетата също. Десетилетия наред беше държала вероломството си в тайна, беше се преструвала, че „астрономическите работи“ са просто поредната ексцентричност на една богаташка. Това продължи, докато животът й не стана отново истински неин.

Всъщност беше ли такъв? Другите членове на кастата, всеки със своите катедрали и приумици, започваха да подозират, че приема занимавката си прекалено на сериозно. Благородници, които бяха прекарали последните няколко десетилетия в изграждане на репутацията си на безмилостни хора — като принцесата, която я гледаше в този момент от разстояние, през окото на папагала.

— Извинявай, Лейси. Ти и Джейсън бяхте опорните стълбове в борбата за привилегии за аристокрацията. Както бяха неговите родители. И твоите. Ако не бяха те… кряк… досега щяхме да сме съвсем голи. Одрани от данъци. Ошушкани от милиардери парвенюта. И това е още една причина да имаме нужда от теб, Лейси! Идва време за решение, кряк, което е отвъд простото благоденствие на нашата класа. Залогът може да се окаже оцеляването на вида ни.

— Говориш за Тенскватава. Пророка. — Каза го, без да си прави труда да скрие отвращението си. — Дотам ли се стигна?

Папагалът се олюля. Закрачи напред-назад няколко секунди, като поглеждаше към върховете на Андите и размахваше късите си безполезни криле. Явно на птицата-говорител не й харесваше толкова рядък и студен въздух.

— Кряк… Чик-чирик, чик-чирик… чик-чирири-рик… чи-р-чи-р… на опасността… РЯК!

Лейси примигна. За няколко секунди гласът сякаш изобщо не беше този на Хелена.

— Аз… Моля?

Птицата тръсна глава и кихна. След това отново заговори с швейцарски акцент.

— … не става ли дума винаги за това, Лейси? Живяхме в отрицание в продължение на десет полудели поколения. Кряк. Заслепени от лъскави играчки и светли обещания. Тревожехме се за пари, търговия, инвестиции и статут, докато буржоата и учените решаваха всички наистина важни неща. Всяка друга човешка цивилизация е знаела за тази опасност, Лейси. И се е справяла с нея по един и същи начин. Кряк. Като се е доверявала на онези, които са родени да водят! Време е да приемем, че всички онези племена и нации, нашите предци, са кря… кря… разбирали чудесно това.

Папагалът вече изглеждаше измъчен. Мозъкът му, използван като органично кодиращо устройство, правеше разговора недостъпен за всички, които биха могли да подслушат сателитните сигнали. Но това си имаше своята цена. Дори великолепните му сини пера сякаш губеха цвета си с всяка секунда.

Лейси погледна право в гибелното око на създанието. От другата страна на връзката стоеше зашеметяваща руса принцеса, гледаше през това око и несъмнено се питаше защо мултитрилионер като нея ще стигне дотам с ексцентричните си прищевки и ще предпочете да построи епичен паметник на собственото си его сред ледени върхове, където могат да го виждат само специалисти.

— Добре — въздъхна Лейси. — Ще присъствам.

— Добре! — промърмори птицата след обичайната пауза, този път без да добавя странни звуци. — Ще се обадим допълнително за инструкции. Среща на обичайното място в Каролина, след два дни. Между другото, Хакер не трябваше ли да излита сега? Иисистентът ми казва, че имал парти по случай приземяването в едно казино в Хавана. Моля те, кажи на този красавец, че…

— Ох, по дяволите! — изруга Лейси. — Обещах му, че ще се включа да гледам! Съжалявам, Хелена, трябва да тръгвам.

След няколко секунди, забавен от скоростта на светлината и биоелектрониката, папагалът отговори с гласа на жената, която стоеше на друг планински връх на другия край на света.

— Разбира се, скъпа. Ще поддържаме връзка.

Птицата проследи с уморения си поглед Лейси, която бързаше нагоре по стъпалата на блестящия нов купол на обсерваторията, голям колкото купола на „Св. Петър“, украсен с транспаранти и криещ под себе си Далекотърсача на Лейси Доналдсън-Сандър.

Нейната катедрала.

А после, с тих крясък, пълен с изненада и отчаяние, папагалът се катурна по гръб и от ноздрите му излезе пара.