Битие

Примигна и завъртя глава, за да фокусира зрението си върху нещо далечно — най-доброто средство срещу умора от иивзиране. Естествено, единственият избор в това тясно помещение бе тесният прозорец с изглед към синята Земя. Разкъсаните пластове облаци приличаха на гигантска ръка, която замъгляваше Тексас чак до потопения Галвестън. Мексиканският залив пък беше пъстра палитра от светли и тъмни нюанси на синьото.

Отново примигна, когато се появиха няколко блестящи искри, сякаш от бенгалски огън, които се пръснаха и се понесоха към Карибско море. Метеороиди. Или падащи парчета космически боклук. Може би нещо, което самият той бе насочил към Земята миналата седмица, преди да пренасочи въжето и да изложи кариерата си на риск.

Е, на работа. Отново си сложи очилата и виртобразът го обгърна от всички страни като плазмен пашкул при навлизане в атмосферата. Акана му беше наредила да внимава с робота и да го държи на разстояние — загадъчният обект можеше да се окаже някой стар резервоар за гориво или нещо друго взривоопасно. „Като едното нищо можем да изгубим както щипците, така и самия пълзач“ — предупреди го тя.

Джералд обаче бе сигурен, че това не е проблем.

— Не засичам повишено количество летливи вещества в околното пространство, така че не може да е контейнер за гориво или окислител. Освен това обектът е твърде малък.

Артефактът — ако беше дело на човешки ръце — изглеждаше не по-голям от баскетболна топка, леко издължена. По-скоро като топка за американски футбол. Това можеше да съответства на предположението за лайнолед. Но водният лед би трябвало да отдели малко газ от прякото осветяване.

Пък и никога досега не бе виждал подобни цветове.

— Нищо няма да разбера от това разстояние. — Джералд въздъхна. — Сигурно така или иначе ще ме уволнят. Нищо не ми пречи да пипна проклетото нещо.

Нареди на малкия робот да приближи още, да изпълзи до самия край на въжето и да насочи прожектора си първо в една посока, после в друга. През цялото време осъзнаваше, че Акана може да се обади всеки момент и да му нареди да спре.

Хачи забърбори тревожно и се изкатери на рамото му.

„Не засичам електрически или магнитни полета. И въпреки това нещото сякаш реагира на светлината. И не става дума само за степента на отражение. Ето! Онази част продължи да блести повече от секунда след като лъчът мина през нея!

Всъщност отразяването се променя с времето.“

И не само с времето, но и по блестящата повърхност на обекта. Различните отразяващи или поглъщащи светлината райони като че ли ставаха по-плътни, по-фино оформени с всеки следващ момент — наблюдение, което се потвърждаваше и от двете програми за анализ на изображението. Значи не беше просто субективно възприятие. Умът му не се самозалъгваше, защото така му се иска.

„Дано Акана да гледа и данните, а не само това колко свободно тълкувам заповедите й“ — помисли Джералд.

Прати нова команда на пълзача. Да съкрати разстоянието наполовина. След малко лъчът и камерата показаха много по-фини детайли на обекта. Тоест на онази част, която можеше да се види. Повече от половината беше скрита от очуканите щипци. Затова Джералд насочи вниманието на робота към онова, което се виждаше.

„Отразява, и още как. Почти мога да различа пълзача. И не само лъча на прожектора, а и кожуха на камерата…“

И изведнъж, докато се мъчеше да разгадае променящите се отражения, Джералд рязко се дръпна назад, защото повърхността сякаш се изглади до почти огледална повърхност, която отрази лъча на прожектора обратно към обектива на камерата и заслепи оптиката.

Той нареди намаляване на чувствителността и въздъхна с облекчение, когато диагнозата показа, че заслепяването е временно. Мъглата и искрите постепенно се разпръснаха и картината отново се проясни. Продълговатият обект все така бе стиснат в щипците и проблясваше, но вече не отразяваше светлината. Джералд се опита да успокои разтуптяното си сърце. За миг му се беше сторило, че е бил атакуван нарочно!

Сякаш в отговор на тази мисъл се чу ясен звън. Обаждане от Земята, с мелодията на генерал Акана Хидеоши.

Имаше начини да се обясни видяното току-що. Умните материали можеха да бъдат програмирани да променят отражателната си способност по модел, който да наподобява конкавна повърхност. За целта обаче имаше нужда от иинтелект, особено за бързите отговори на променящи се външни стимули. Обектът явно беше усетил по някакъв начин присъствието на пълзача и бе реагирал.

Джералд знаеше, че разполага само със секунди, така че нареди на робота да измине остатъка от разстоянието.

— Джералд Ливингстън, какво правиш, по дяволите? — разнесе се гласът на генерал Хидеоши. Един бърз поглед показа на Джералд, че образът на Акана е заел един от мониторите. Навремето човек е можел да игнорира телефонните обаждания, ако иска. Днес шефът винаги се добираше до теб.

— Обектът има вградена способност за усещане и реакция — каза той. — А също и сложен контрол на повърхността си…

— Още една причина да внимаваш! Малко по-плътен фокус и може да изпържи оптиката на пълзача. Хей, да не би да го приближаваш още повече?