Битие

— Както и да е, не забравяйте, че възрастта и смъртта са великите рециклатори! Наистина ли вярвате, че в един свят, който е едновременно свръхнаселен и с прекалено много възрастни хора, следващата вълна младежи ще искат да вървят в сенките ви… завинаги? Ако погледнем за момент философски на въпроса, не предлагате ли всъщност една фалшива надежда, като по този начин отказвате на днешните възрастни великата утеха, която е имало всяко друго застаряващо поколение — че идва и техният ред да се освободят от тази тленна обвивка? Утехата, че поне това се случва на всеки? През всички изминали епохи простият и универсален факт, че смъртта не познава изключения, е позволявал на човек да приеме съдбата си и да се освободи от тревоги. Колкото и болезнен и тъжен да е бил животът му, поне едно нещо в него е изглеждало честно. Богати и бедни, късметлии и каръци, всички в крайна сметка се озовават на едно и също място, горе-долу с една и съща скорост. Кой е казал, че животът ни става смислен едва когато започнем да осъзнаваме своята смъртност? А сега, когато гръмко настоявате, че смъртта не е задължителна, не превръщате ли този нормален ритъм в горчив хап? Особено ако твърдението ви се превърне в прах (което е твърде вероятно) и хората се принудят да го преглътнат въпреки всичките ви чудни обещания?

Брукман поклати глава.

— Но нека бъдем великодушни и да приемем, че сте постигнали някакъв частичен успех. Да предположим, че само богатите могат да си позволят продължителен живот. Нали точно това се случва с повечето чудесни нови неща? Нима те отначало не стават монопол на силните? Вие твърдите, че искате егалитарно чудо, нова епоха за всички. Но нима не е далеч по-вероятно да създадете нова раса олимпийци? На радващ се не само на привилегии, но и вечен и безсмъртен елит?

Залата вече се беше смълчала. Тор се замисли. Не отиваше ли Брукман твърде далеч?

— Приемете го — каза високият мъж на присъстващите 3012 слушатели в залата… и на другите 916 408, които слушаха от всички краища на планетата. — Вие, технотрансценденталистите, не се различавате от проповедниците и пророците от хилядолетията преди вас. Същата френетична страст. Същият тип личност, копнееща за нещо много по-добро от онова, което вече й е отредено. И същото желание да вярвате! Да вярвате, че има нещо друго, нещо много по-съвършено за онези, които припяват правилните думи. За онези, които постигат правилната вяра или добродетел. Или които съставят тайната формула. Само че по-ранните пророци са били много по-умни от вас! Защото изкуплението, което са предричали, обикновено е било двусмислено, на някакво друго, неясно място и време, при това за по-сигурно извън нашата реалност. И какво става, ако техните обещания не се оправдаят? Жрецът или шаманът винаги може да стовари цялата вина върху неверниците. Или върху последователите, които не са били достатъчно праведни. Или върху разбралите погрешно предписанията. Или върху Бог. А вие? Зад кого ще се скриете вие, когато дойде моментът на раздялата с илюзиите? Вашата вяра в Homo technologicus, в „бърникащия човек“, има един фатален недостатък. Тя не ви предлага клауза за бягство от отговорност. Когато вашите велики и уверени обещания рухнат или тръгнат в нежелана посока, кого ще обвинят всички разочаровани? Не друг… а именно вас.